Анита Ангелова разговаря с актьора Владимир Матеев за ролята му на Орфей в спектакъла „Евридика“ от Жан Ануи с режисьор Иван Урумов, Театър „Българска армия – част от основната програма на фестивала.

В спектакъла „Евридика“ по пиесата на Жан Ануи вие играете Орфей, който претърпява огромно развитие – той преминава през любов, разочарование и загуба. Как вие разсъждавате върху начина, по който се засяга темата за любовта в пиесата?

Има една реплика от „В очакване на Годо“, в която Поцо казва: „Светлината блясва за миг и след това пак мрак“. По някакъв начин виждам любовта на Орфей – като такъв малък проблясък; нещо, което се появява за много кратък момент в иначе мрачния свят, в който живеят образите от пиесата, а може би и ние самите. В театъра можем да онагледим и изобразим тези неща много по-лесно. 

В пиесата голяма роля играе общественото мнение. До каква степен според вас обществото ни кара да живеем според чужди очаквания?

Тази тема става все по-сериозна. Мисля, че сме в утрото на „кенсъл културата“, културата на отхвърлянето. Все повече усещам как хората се страхуват да изразят различна позиция, защото рискуват да бъдат осъдени или отхвърлени. Според мен това е голям проблем. Ако направим сравнение с представлението, Орфей е един от малкото персонажи, които са истински свободни. Той е свободен в любовта си, в болката си и в самотата си. Именно тази свобода го отличава от останалите. Аз лично не мога да си представя да бъда свободен до такава степен, че да подчиня всичко на една любов. Орфей загърбва миналото си в лицето на баща му. Готов е да остане без нищо, за да последва любовта. С този избор той заменя стария живот с нов, което несъмнено го обрича на самота. Той притежава една голяма наивност, заради която хуква след Евридика и решава да е самостоятелен в големия свят.

Орфей разбира истината за Евридика – че тя го е лъгала и че представата му за тяхната любов не е била напълно реална. И въпреки това продължава да я следва и е готов да се жертва за нея. Какво го кара да остане верен на тази любов, въпреки разочарованието?

В началото има една реплика на Орфей към баща му. Орфей казва, че може би единственият изход е влакът да премажа един от двамата. Баща му пита: „Кого от двамата имаш предвид?“, а Орфей отговаря: „Все едно“. За мен той отначало има някакви суицидни помисли и е бил готов да приключи съществуването си. Евридика се появява като последен пристан. Тя е последната надежда, че може да има друг живот, различен от грозния и беден бит, в който Орфей съществувал. Когато тази надежда се проваля, смъртта се превръща не само в край, а и във възможност за ново начало. В този смисъл предложението, което получава от Анри, за него е дори по-добро, защото му дава шанс да срещне Евридика отново. Все едно може да рестартира това, което в реалността се е провалило, и да опита начисто другаде. Смъртта в този случай е и форма на очистване, и решение.

Пиесата се казва „Евридика“, а Орфей е главното действащо лице. Но като че ли тя задвижва действието и ако нея я няма, нищо не би било същото?  

Попадал съм на изказвания на съвременни автори, които питат защо всички урагани са с имена на жени. Може би жената, давайки началото на живота, е съвсем логично да има силата да го отнема. Тя е началото и края. В митологията жената много често е  изкусителка. Някак в природата на мъжете е да следват жените. Без жената, тази пиеса е обречена, както и митът. Ако Евридика я няма, няма и слизане в подземното царство. Няма причина Орфей да тръгне натам. Заради това нейното име е заглавие на пиесата. Орфей през цялото време мисли за Евридика, но в крайна сметка и Евридика, и смъртта го очакват на едно и също място. В този смисъл двата образа започват да се припокриват.

Много зрители търсят в историята за Орфей и Евридика една ясно разпознаваема любовна линия. Как според вас театърът трябва да говори за любовта?

Един от въпросите, които зрители задават най-често след представлението, е: „Къде е любовта между Орфей и Евридика?“. Още от премиерата насам и аз самият си задавам този въпрос. Любовта, самото чувство любов нямат конкретно средство за изиграване, но всички идват с очакването да я видят. Много често хората си представят любовта през клишето – като определен тип поведение между двама души. Очакват любовта такава, каквато са свикнали да я виждат в сериалите и филмите. Но когато човек обича истински, той често става различен, дори неконвенционален. Любовта няма един-единствен начин да бъде показана. Хората идват на театър с желанието да видят нещо, в което да се припознаят, и търсят образи и ситуации, които са им близки. Но когато просто изпълним очакванията им, сякаш нещо съществено се губи. В повечето случаи именно непредсказуемото оставя повече пространство за въображението да работи. Важно е да има действие и от страна на публиката, а не тя да бъде само попивателна гъба, която получава единствено онова, което очаква. 

В нашия спектакъл не се опитваме да изобразяваме любов или страдание. По-скоро се стремим честно да присъстваме в човешките взаимоотношения. Човек често се сдържа, когато е тъжен. Догмите на обществото не му позволяват да бъде слаб. А истината е, че всеки от нас е слаб. Може би бялото платно е най-верният отговор на зрителските очаквания, защото дава възможност всеки да види неща, които иначе никога не биха му хрумнали. Ще дам един пример с картина на Салвадор Дали, който в продължение на три часа стои пред един носорог и рисува, а накрая на платното присъства само рог. Интересното е, че този носорог е нямал рог. Тоест той рисува нещо, което не вижда. Понякога си мисля, че е по-добре да разочароваме публиката. 

Може ли тогава разочарованието на зрителските очаквания да бъде нещо градивно?

Мисля, че да. Отиваш да гледаш „Орфей и Евридика“, влизаш в салона и разбираш, че това не е митът, който познаваш. Очакваш любов, но това не е любовта, която си си представял. Питаш се: „Какво всъщност гледах?“. И може би именно там започва истинското мислене. Днес хората гледат предавания, в които всички знаят, че няма истинска любов и истински взаимоотношения, но въпреки това ги следят с интерес. Знаят, че са манипулирани, и въпреки това продължават да гледат. А в театъра сякаш очакват всичко да бъде ясно, буквално и удобно. Но театърът не е длъжен да прави това. Той трябва да те привлече, да те задържи, да те накара да слушаш и да мислиш. Най-много са ме впечатлявали не извънредни ситуации, изиграни по извънреден начин, а съвсем обикновени неща, изиграни по необикновен начин. Именно там според мен се крие голямата сила на актьорското присъствие.

Гледайте „Евридика“ на 3 юни от 19:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена.