Актрисата Елена Телбис в интервю на Анита Ангелова по повод спектакъла “Prima Facie”, част от българската селекция на фестивала.
Как открихте пиесата „Prima Facie“ и защо се появи нуждата да я поставите на сцена?
Видях новина, че британската актриса Джоди Комър има премиера на театралната сцена. Аз много я харесвам и не знаех, че досега не е играла в театъра. Разбрах, че премиерата ѝ е с моноспектакъл, и това ми се стори много дръзко, защото все пак би следвало да имаш някакъв опит за това, а тя не е имала, и си казах, че най-вероятно това трябва да е много добър текст. Спектакълът беше от програмата на NT Live. Направих всичко възможно да намеря записа и да гледам представлението.
След като разбрах за какво става въпрос в тази пиеса, веднага си я поръчах, за да си държа книжката в ръце, защото така обичам, и да проверя дали представлението, което толкова ми хареса, се различава по някакъв начин от оригинала. Човек като хареса нещо, започва да се задълбочава в него. Беше ми интересно как се е работило по тази пиеса. Оказа се, че това е изключително ценен текст, който много говори за времето, в което живеем, а това е много важно. Мисля, че чак тогава реших, че искам аз да направя нещо подобно. Допреди това изобщо не ми беше минало през ума да правя моноспектакъл, никога не съм имала такова желание. Все пак, трябва да имаш хубав текст. Зарадвах се като разбрах, че това мое желание не е изолиран случай и че този текст получава признание почти във всяка държава в Европа. След седмица ще има премиера и в Бразилия. За първи път пиесата е поставена в Австралия, ще бъде и в Нова Зеландия. Има само девет постановки в Германия, Испания, Словения, както и в Сърбия. Колежка от Северна Македония ми писа да ме пита откъде може да поръча пиесата. Фактът, че и в България този текст е поставен, е важен, защото в него става въпрос за статистика, която е актуална и у нас – всяка трета жена е жертва на насилие.
Авторът на пиесата е Сузи Милър, която е работила като адвокат и е имала успешна кариера, но е напуснала, за да се посвети на драматургията. Тя вярва, че разказването на истории е по-сигурен начин за възбуждане на диалог и евентуално за промяна, отколкото да бъде част от системата. Последната новина е от Северна Ирландия, където върховни съдии се събират на базата на този текст и на записа на представлението на Джоди Комър, за да обсъдят как може да бъде променен процесът на даване на показания.
Смятам, че има огромен смисъл в това, което правим. Началната ни позиция със Светлана Янчева беше да организираме разговори след представлението, където публика и професионалисти да обсъждат темата. Има организации и хора, които умеят да говорят по тези въпроси без страх и срам, което е много важно, защото това би могло да доведе до промяна. Би ме зарадвало, ако тя се случи благодарение и на това представление.
Имате ли усещането, че спектакълът ви влияе на хората и задава ли някакъв тон към промяна?
Един път направихме среща. Сега предстои следващата, на 18 юни, и в интерес на истината беше приятно. Да, не остават много хора, защото става малко късно, но ще помислим какво можем да направим по този въпрос. Тези, които останаха, се включиха активно и разказаха много истории. За щастие има професионалисти, които могат да дадат мнение, насока или съвет, и се вижда, че слушат внимателно и записват всичко. Личи си, че има смисъл да се водят тези разговори, а и те са приятни, защото атмосферата не е тежка.
Много са приятни дамите от Emprove Project, които умеят да създадат атмосфера, предразполагаща към доверие. Освен това има модерна технология, която позволява на участниците да сканират QR код с телефона си и да се включат в разговора анонимно. Въпросите, които изпращат, пристигат директно на устройството на модератора, което е чудесно, защото така всеки може да се информира по въпроси, които го вълнуват, и да запази анонимност, ако желае.
Персонажът на пиесата по стечение на обстоятелствата се озовава от двете страни на своята професия. Адвокат се превръща в ищец и така разкрива различни страни на начина, по който правото функционира. И днес живеем в свят, в който от страх хората премълчават много неща. Според вас, защо трябва да се стига до крайности, за да разберем истината?
Не мога точно да определя. Може би е необходима известна дистанция. Живеем в изключително динамично време, в което всичко се случва ултра бързо. Светът се промени драстично в сравнение с времето на нашите родители по множество причини. Сега всичко е ултразвуково, инстантно и бързо. Това неизбежно се отразява на общуването между хората.
Разговорите лице в лице, срещите без телефони и слушането един на друг започват да се превръщат в лукс. Това са важни неща, които обаче стават все по-редки. Въпреки това не трябва да се противим на тези промени, това е светът, в който живеем.
Вярвам, че ще се наситим на виртуалната комуникация и ще осъзнаем стойността на живото общуване, както и защо театърът продължава да съществува, въпреки прогнозите за неговата смърт. Живото общуване не може да бъде заместено с нищо друго. Бързината на живота, работата, кариерата и семейството също оказва влияние на всички промени, които преживяваме.
Фигурата на режисьора не присъства във вашия процес. Осланяте се предимно на себе си и на Светлана Янчева като консултант. Успяхте ли да се отделите, за да се погледнете отстрани? Имахте ли нещо предварително подготвено, което да ви води?
Тук беше малко по-сложно, защото и двете със Светлана бяхме в непривични за нас роли. Тя никога досега не е имала задачата да проследява как вървят нещата и да дава насоки. Аз никога не съм си давала сама на себе си задачи и да наблюдавам дали ги изпълнявам правилно. Това беше много шантаво и изтощително, защото и двете се чувствахме като въртящи се в кръг, без ясна представа дали това, което правим, има смисъл и дали е правилно.
Нямаме самочувствие в области като осветление и други технически аспекти. Но най-важното, което направихме, беше да работим няколко месеца и да обсъждаме всичко подробно. Това беше ключово за представлението. Обсъдихме почти всяко изречение от пиесата и се обединихме около идеята, че случващото се на сцената трябва да е максимално просто. Затова на сцената има само един килим и три обекта. Това беше умишлено решение, за да може целият разказ да преминава през актьора, който да създава всичко. Това е тотално различно от представлението на Джоди Комър. Не че не можехме да направим по-богата сценография или осветление, но решихме, че това не е нашето представление, че то е друго.
Текстът на Сузи Милър съдържа типично английски хумор и изрази, описващи нейната действителност. Вие много умело пренасяте текста на българска сцена. Има ли хора от вашия живот, които ви вдъхновиха в работата върху образите около Теса Енслър?
Предполагам, че да. Не съм се замисляла, не сме хващали всеки поотделно за ушите и да мислим какъв ще бъде. Образите се появяваха в хода на репетициите. Със Светлана си позволихме да се забавляваме, да се смеем, да си правим по-разлигавени репетиции, така да се каже на жаргонен език. В подобен тип репетиции могат да се зародят много точни неща и се надявам да сме успели да напипаме такива щрихи, с които веднага да изплува образ в главата на зрителя.
Напоследък на българска сцена се поставят много моноспектакли. Според вас на какво се дължи това и на вас като актриса какво би ви било интересно да видите занапред?
Аз също се чудя защо има толкова много моноспектакли. Според мен това се започна около пандемията, защото тогава беше трудно да си общуваш с хора чисто в битов план, камо ли пък на сцена. Може би зародишът идва от този период и наистина се оформя като тенденция. Що се отнася до българския театър или до каквото и да е изкуство, нямам нещо конкретно в ума си, което да искам да видя. За мен е важно каквото и да правиш, то да те занимава лично и много да искаш да го направиш. Да няма как да не го направиш. Не ме интересува как точно би изглеждало, дали са инвестирани много средства. Тези неща нямат никакво значение. Важното е теб лично жестоко да те занимава, но и да си честен и откровен. Да не си решил да направиш нещо просто, за да смаеш някого. И е много важно да имаш хора около теб, с които да се разбирате и да ти вярват. Както и хубав текст.