Хасибе Калкан, ръководител на катедрата по театрална критика и драматургия в Истанбулския университет, беше гост на програмата „Шоукейс“. В интервю с Анита Ангелова тя споделя своите размисли за спектакли от фестивалната програма.
Бихте ли се представили? С какво се занимавате и какво ви доведе на театралния фестивал „Варненско лято“?
Преподавам театрална критика, история на театъра и драматургия в Истанбулския университет. Силно се интересувам от културите на различните страни и да ги опознавам чрез техните театрални традиции. Смятам, че Шоукейс програмите са един от най-добрите начини за това. Това е една от причините да дойда във Варна. Бях чувала, че тукашния Шоукейс е много добър. Познавам Асен Терзиев от организаторите от известно време и той ме беше канил още преди години, но все не успявах да дойда. Сега съм щастлива, че имах възможност да присъствам.
Можете ли да ни разкажете за спектаклите, които гледахте, и за впечатленията си от тях?
Имахме възможност да гледаме „Бурята“ с режисьор Виктор Бодо и „Илюзии“ на режисьора Галин Стоев, които бяха международните продукции, а всички останали бяха български спектакли. „Бурята“ много ми хареса. Хареса ми чувството за хумор на режисьора и намерих представлението за изключително приятно за гледане. Особено оцених начина, по който беше интерпретирана Ариел и как пиесата беше поставена в съвременен контекст. Смятам, че това беше добър подход. Харесаха ми също и танцовите спектакли „Триптих“ и „Behind you“ на балет „Арабеск“. Бях силно впечатлен от тази танцова компания, не я познавах преди. Хареса ми начинът, по който използваха музиката, пространството, сценографията и костюмите. За публиката преживяването беше почти като медитация. Особено впечатляващ беше начинът, по който използваха телата си. Бяха наистина отлични. Смятам, че танцовите продукции са нещо, което България може да представя навсякъде по света.
Гледах също „Лицето на ближния“ с режисьор Маргарита Младенова и „Албион“ на Зафир Раджаб. По отношение на естетиката двата спектакъла ми се сториха доста сходни. Актьорският стил и режисьорският подход ми изглеждаха донякъде старомодни. Не разбирам защо все още се избира такъв начин на поставяне или се създават подобни сценографски решения. Като зрител ми беше малко трудно да ги следя. Все пак в „Лицето на ближния“ имаше една актриса – Паола Маравиля, която ми направи впечатление. Ваш колега ми каза, че е спечелила награда и разбирам защо. Тя се открояваше сред останалите актьори на сцената. „Албион“ пък ми напомни на пиеса на Чехов, почти като адаптация на „Чайка“.
„Викове от подземието“ беше добро преживяване, защото режисьорът се беше опитал да направи един много мрачен текст забавен и беше успял да създаде моменти, в които публиката да се смее. Актьорът беше доста убедителен и успяваше да задържи вниманието на зрителите върху себе си.
Програмите тип Шоукейс винаги са предизвикателство. И ние организираме подобни витрини на турския театър в Истанбул и изборът на моноспектакъл с толкова много текст е труден. Международната публика трябва непрекъснато да чете субтитри и естествено не може да улови всичко. Тъй като това е адаптация, човек иска да разбере защо хората се смеят и реагират по определен начин. Този спектакъл е изключително базиран на текста, което може да бъде предизвикателство за международните зрители. Иначе това представлението е добро, с добър актьор и добър режисьор.
„Илюзии“ беше доста различен спектакъл от останалите. С мой колега обсъждахме възможността да се сдобием с текста и евентуално да го преведем на турски, защото темата е много въздействаща. Хареса ми и начинът, по който беше поставен. Младите изпълнители не бяха прекалено експресивни. Харесвам подобна естетика.
Какво мислите за последния спектакъл от Шоукейса – „Опиянение и гняв“?
Хареса ми. Напомни ми за продукции на Rimini Protokoll. Аз съм израснала в Германия и много добре познавам темите, разглеждани в спектакъла, особено възхода на фашизма. Понякога имах усещането, че драматургията можеше да бъде по-силна, също така имаше моменти, които изглеждаха малко объркващи. Структурата можеше да бъде по-ясна. Въпреки това самата тема беше много интересна. Харесвам спектакли, в които зрителите са поканени да участват, вместо просто да седят и да наблюдават. Взаимодействието между членовете на публиката може да създаде много силни моменти. В това представление имаше една сцена, която ми се стори особено въздействаща. Бяхме помолени да не говорим, а само да стоим и да гледаме партньорите си в очите. Задаваха се въпроси, а ние отговаряхме единствено с поглед. За мен това беше най-интересната част. Може би и моят партньор направи преживяването особено ангажиращо.