Театроведът Венета Дойчева за спектакъла на Галин Стоев „Илюзии“ от Иван Вирипаев,  Компания „СПУНК“ ( Тулуза/Париж, Франция), – част от международната селекция на фестивала.

Мисля, че спектакълът „Илюзии“ е едно изключително красиво и значимо театрално събитие. Не бих казала, че съм изненадана, защото той беше очакван с напълно основателни надежди. Стъпваме както върху познатото ни от работата на режисьора Галин Стоев, така и върху спецификата на драматургията на Иван Вирипаев. Но независимо от високите предварителни очаквания, винаги е вълнуващо, когато един спектакъл не само ги оправдае, а и ги надскочи. В случая гледахме изключително добър театър – вълнуващ, заразителен, съвременен и задълбочен. С една дума бих казала, че това е едно от лицата на съвременния театър в най-силните му измерения. От драматургична и постановъчна гледна точка спектакълът е минималистичен. В известен смисъл той се връща към своите базисни и дълбоки основания на театъра – към актьора като сърце и душа на сценичното изкуство, като негово основно и абсолютно изразно средство. Наред с това се обръща към театъра като свидетелство за човешкия живот, за човешката съдба и за най-съществените въпроси на съществуването. Затова спектакълът е едновременно лице на актуалния театър и потвърждение, че съществуват вечни, непреходни театрални стойности, които винаги ще бъдат жизнени и действащи – силният драматургичен материал и ярката режисьорска и актьорска позиция.

Бих искала да кажа няколко думи за интригуващия подход на Иван Вирипаев. Авторът подхожда към големите, вечни въпроси с привидно леко, почти неглижиращо отношение. Но с разгръщането на различните версии и възможни отговори постепенно ни убеждава, че към тези въпроси не съществуват нито лесни, нито окончателни решения. Отговорите винаги са сложни, многозначни и – в известен смисъл, съвсем в духа на заглавието – илюзорни. Никога не можем да бъдем напълно сигурни, че сме намерили окончателните отговори на големите човешки въпроси. Това обаче не означава, че не трябва непрекъснато да ги задаваме и да търсим смисъл чрез тях. Най-красивото в този драматургичен материал е, че започва като привидно позната история за равносметката в края на живота. Две възрастни семейни двойки, изминали дълъг житейски път, си казват най-важните неща в последните си дни. Сред тях неизбежно стои темата за любовта – като чувство, като сила и като връзка между хората. Оттук нататък пиесата започва да разгръща множество версии на въпроса какво всъщност е любовта. Чувство ли е? Сила ли е? Смисъл ли е? И постепенно става ясно, че хората не притежават окончателни отговори. Но това не означава, че не усещат огромното значение на тази сила. Персонажите са хора на преклонна възраст – осемдесет- и деветдесетгодишни. Те не са нито наивни, нито неопитни. Напротив – живели са дълго и са преживели много. И въпреки това установяват, че знаят твърде малко. Дори последният оцелял герой, който надживява останалите с десет години, продължава да учи нещо ново за същите тези теми – любовта, смисъла и значимостта на живота.

Другият голям въпрос, който Вирипаев поставя, надхвърля любовта. Това е въпросът за самото основание на живота. Не бих го нарекла просто „смисъл“. В края на пиесата той е назован като някакво постоянно и едновременно непостижимо присъствие в света и космоса – сила, пред която всички ние, живелите и живеещите хора, оставаме в известна степен безпомощни. Каква е тази първооснова на света и живота? Това е големият въпрос, около който се движи текстът.

Ако това е драматургичният материал, то неговото въздействие върху публиката не би било същото без театралното решение на Галин Стоев и без работата на актьорския ансамбъл. На сцената виждаме млади актьори, които изпълняват ролите на герои в дълбока старост. Този избор е изключително провокативен и същевременно напълно работещ, защото оголва същността на случващото се и ни освобождава от външните подробности и битовите характеристики.

Особено силно е и решението различните части от историите да бъдат разпределени между различни изпълнители. Няма строго фиксирана връзка между един актьор и един персонаж. Разказите, спомените и признанията преминават от един актьор към друг. Така се постига усещане за универсалност. Вярваме, че историите принадлежат на конкретни хора, но същевременно разпознаваме в тях нещо общочовешко и близко до всеки от нас. Тази гъвкавост и пластичност на актьорското присъствие е в пълно съзвучие с драматургичния материал. Още повече, тя превръща спектакъла в открит диалог с публиката. Всеки актьор говори едновременно от името на персонажа и от позицията на съвременен млад човек, който свидетелства за написаното от драматурга и неизбежно го пречупва през собствената си чувствителност. Пиесата стои на границата на деликатния черен хумор. Публиката реагира с усмивка и смях там, където е необходимо, без това по никакъв начин да отслабва сериозността на поставените въпроси. Напротив – хуморът прави разговора още по-човешки и по-достъпен.

Именно затова бих определила „Илюзии“ като едно от красивите лица на съвременния театър. Спектакълът показва как могат да бъдат водени разговори по най-сериозните теми по комуникативен, артистичен и жив начин – без излишна претенциозност и без да поставя зрителя в изпитание дали ще успее да „разкодира“ сложни послания. Това безспорно е заслуга на режисьора, на актьорите и на целия творчески екип. А реакцията на публиката показа ясно, че тя е благодарна за това красиво и смислено театрално преживяване, което трупата ни предложи.