Жаклин Добрева разговаря с Иван Додовски от Северна Македония – професор по критическа теория и сравнителна литература в University American College Skopje и председател на Eurodram, за впечатленията му от фестивалната програма и спектаклите „Триптих“, „Викове от подземието“, „Бурята“ и „Лицето на ближния“, както и за значението на театралния обмен между различни езици, сцени и култури.
Г-н Дододвски, може ли да се представите с няколко думи и да споделите впечатленията си за спектаклите, които гледахте до сега?
Аз съм професор към University American College Skopje, където преподавам критическа теория и сравнителна литература. Освен това съм председател на Eurodram – European Network for Drama in Translation, европейската мрежа за драма в превод. Това е голяма международна мрежа, създадена през 2001 г. от Maison d’Europe et d’Orient с център в Париж. Основната ѝ мисия е да подпомага разпространението на съвременни драматургични текстове чрез превод, публикуване и, разбира се, поставяне на сцена. Eurodram насърчава превода и сценичното представяне на пиеси от Европа, Централна Азия и Средиземноморието, като ги прави достъпни както за театралните професионалисти, така и за публиката. Мрежата е организирана в езикови комитети. Всеки комитет работи със съответния език и на всеки две години селектира три текста – като циклите се редуват между нови оригинални пиеси и преводи на пиеси. Избраните текстове се препоръчват за превод, публикуване и сценична реализация в други страни и езикови контексти.
Радвам се, че най-после имам възможност да бъда във Варна. Това е първото ми участие в Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и впечатленията ми са наистина много положителни.
Мога да отбележа, е, че става дума за изключително разнообразна, богата и добре подбрана програма. В нея има различни типове театър, различни естетики и сценични езици. Особено силно впечатление ми направи танцовият спектакъл „Триптих“, както и огромната актьорска енергия в моноспектакъла „Викове от подземието“.
И двата спектакъла, всеки по свой начин, показаха силни форми на театрална игра и експресия. На пръв поглед те работят с прости, минималистични средства, сведени почти до основното, без големи външни ефекти. Но именно в тази привидна простота се открива тяхната мощ и въздействие. Това ми направи особено силно впечатление.
С голямо внимание проследих и останалите спектакли от програмата. „Бурята“ по Шекспир на унгарския режисьор Виктор Бодо например предложи много последователен деконструктивистки подход – не просто към самата пиеса, а към акта на театралната игра. А „Бурята“ е текст с изключително силно метатеатрално измерение. В този спектакъл то беше изведено ясно и убедително от началото до края. За мен, като човек, който преподава курс по Шекспир и работи с тази пиеса със студентите си, беше особено интересно да видя още една възможност за прочит, още един сценичен вариант на този текст.
А какво мислите за спектакъла „Лицето на ближния“?, който гледахте току-що?
В този спектакъл Достоевски е напълно оголен от всякакви сценични ефекти. Според мен той е решен много просто, с ясното намерение да се достигне до същината на текста и до неговите послания. Това е преди всичко вербален театър – с минимални сценични жестове и движения, който се опитва да разкаже една добре позната история: историята за княз Мишкин и за въпроса за „идиота“, тоест за човека, който носи християнска доброта, но в този свят сякаш неизбежно завършва осмян, унижен и унищожен.
Според мен това е спектакъл с по-скоро традиционна естетика. В него няма демонстративен експеримент или радикално нов сценичен език. Но това не означава, че той не успява да предаде своите послания. Напротив – именно минимализмът, тази лишеност от излишни визуални, сценични или акустични детайли, оставя пространство за мисълта. Оставя пространство за вглъбяване в самия текст и в неговите по-дълбоки въпроси.
Познавам донякъде работата на Театрална работилница „Сфумато“, доколкото през годините техни спектакли са пътували извън България. Знам, че те имат свой тип естетика, свой сценичен език. Затова за мен беше интересно да видя „Лицето на ближния“ именно в контекста на фестивалната програма във Варна – програма, която тази година показва много различни театрални посоки и различни начини на мислене за сцената. Особено съм щастлив и от факта, че на фестивала и в програмата на Варненския театър присъства спектакъл на македонския режисьор Деян Пройковски. Очаквам с голям интерес тази среща и нямам търпение да видя спектакъла.
Като председател на Eurodram как бихте коментирали състоянието на обмена между българската и македонската драматургия?
За съжаление, все още нямаме достатъчно сътрудничество, преводи и обмен. Много малко съвременна българска драматургия, особено нови текстове, се играе в Македония, а и обратното – македонски автори рядко достигат до българска сцена.
Мога да кажа, че преди 15 или 20 години ситуацията беше по-различна. Имаше повече български режисьори, които поставяха в Македония, и обратно. Имаше и драматургични текстове, които преминаваха границата. Мисля, че това трябва да се възстанови, че трябва да се направи нещо в тази посока.
Например Христо Бойчев беше много популярен автор при нас – превеждан и поставян. Но българската драматургия не се изчерпва с едно име. Тя се развива и е жалко, ако новите ѝ автори не бъдат откривани. Същото важи и в обратната посока – имало е македонски автори, поставяни в български театри, но днес подобни случаи сякаш са по-редки.
Театърът има нужда от такива срещи – между езици, между култури, между различни театрални традиции. А фестивали като „Варненско лято“ създават именно такова пространство.