Талия Рубин, гост на фестивалния шоукейс, е артистичен директор на компанията “Too close to the sun”, Австралия. Тя споделя с Мария Ибришимова впечатленията си от спектаклите „Триптих“ и „Викове от подземието“.

Талия, за първи път ли сте на театралния фестивал „Варненско лято“?

Да, за първи път. Преди няколко години се запознах на международно събитие в Атина с директора на фестивала Николай Йорданов. Тогава той ме покани да посетя фестивала. Идеята много ме заинтригува, но тъй като идвам от Западна Австралия, осъществяването на това пътуване не беше лесно. Отне ми близо две години, за да намеря възможност да дойда, затова съм много щастлива, че най-накрая съм тук.

За мен винаги е ценно да посещавам фестивали в различни части на света, защото те ми дават възможност да се срещна с нови художествени естетики, различни творчески подходи и гледни точки. Именно това разнообразие най-силно ме привлича – възможността да открия нещо неочаквано и да видя как артистите в друга културна среда мислят за театъра и представлението.

Какви са вашите впечатления от спектаклите, които успяхте да видите досега? 

Изгледах танцовото представление „Триптих“ и от неговите три части най-силно впечатление ми остави първата INFINITY, която се изпълнява от четирима танцьори. В нея открих особена сила именно в отказа от пълната синхронност. Телата сякаш непрекъснато водеха диалог помежду си, реагираха едно на друго, но без да се подчиняват на механично единство. Това създаваше усещане за жив организъм, в който всяко действие поражда следващо, всяко движение предизвиква реакция.

Танцьорите притежаваха изключително сценично присъствие и впечатляваща физическа мощ, но най-интересното беше, че тази сила беше насочена към нещо деликатно и меко. Именно това съчетание между физическа енергия и крехкост направи хореографията толкова въздействаща. Особено ми хареса използването на диагоналите и начинът, по който телата завладяваха пространството. Имаше моменти, които буквално спираха дъха ми.

Хореографията непрекъснато изненадваше. Вместо очакваното развитие на движението, следваше неочакван обрат, което създаваше усещане за постоянна непредвидимост. Именно това качество направи първата част толкова завладяваща за мен. Костюмите също работеха много добре – в тях имаше нещо първично, почти земно, което допълваше атмосферата на спектакъла.

Ако трябва да отправя някаква критична бележка, тя би била свързана с музиката. На моменти имах усещането, че тя прекалено силно диктува движението. Разбира се, в танца музиката е фундаментален елемент, но когато тя започне да определя прекалено категорично сценичното действие, у мен се появяват въпроси. Подобно усещане имах и към големия висящ сценографски елемент – красив като присъствие, но тъй като не претърпяваше развитие или трансформация в хода на представлението, остана по-скоро декоративен.

Светлинният дизайн обаче беше изключителен. Начинът, по който светлината непрекъснато променяше възприятието за телата и пространството, беше впечатляващ. Особено красиви бяха моментите, когато изпълнителите потъваха в сянка и се появяваха само като фрагментирани образи.

Втората част, Mare Crisium, посветена на жените, ми въздейства по различен начин. Макар че ме привлече по-малко лично от първата и третата част, не мога да не отбележа изключителната прецизност, красота и сценично присъствие на изпълнителките. В нея имаше впечатляващо ниво на контрол и синхрон, което създаваше различен тип енергия. Обективно погледнато, изпълнителките бяха великолепни – прецизни, елегантни и технически безупречни. Хореографията беше добре изградена, а сценичните образи – красиви и завършени. И все пак ми липсваше онова усещане за риск, изненада и мистерия, което открих в първата част. Движенията изглеждаха по-предвидими, а логиката на тяхното развитие – по-разпознаваема. Синхронът между изпълнителките беше впечатляващ и изисква огромна прецизност, но за мен това създаваше различен тип енергия – по-контролирана и по-малко провокативна. Заедно с плавните костюми и меката пластика на движенията се изграждаше изключително красив сценичен свят, но такъв, който рядко ме изненадваше.

Третата част, PART OF…, отново привлече вниманието ми с различен подход. Особено интересно беше преминаването към по-абстрактна звукова среда. Инстинктивно почувствах, че именно този тип звук работи много по-силно с хореографията. Един от най-запомнящите се образи беше този на двамата мъже в светлинния кръг, когато се държаха един друг. В тази сцена имаше особена простота и едновременно с това силно емоционално въздействие.

Подобни спектакли винаги напомнят, че възприемането на танца е въпрос и на доверие към собственото усещане. Не става дума за това дали съществува един „правилен“ прочит на случващото се на сцената, а за готовността да се вслушаш в онова, което образите, движенията и звуците пораждат у теб. Именно в това пространство между сцената и личното преживяване се ражда истинската сила на съвременния танц.

А след това изгледахте и „Викове от подземието“. 

Да, направи ми впечатлени колко различни са спектаклите във фестивалната програма. Това само по себе си е изключително интересно.

Признавам, че когато започна „Викове от подземието“, бях леко притеснена. Пред мен стоеше адаптация на Достоевски – литературен текст, един актьор, един стол, един прожектор и субтитри, които трябваше да чета. Помислих си, че това може да се окаже трудно преживяване. Превръщането на литературен текст в театър винаги е сериозно предизвикателство, а Достоевски е толкова брилянтен автор, че самите му думи носят огромна сила. Неговото разбиране за човешката природа и психология е изключително дълбоко.

Още в началото обаче усетих нещо много впечатляващо. Не познавам актьора и нямах никаква предварителна представа за него, но веднага забелязах колко силна е връзката му с публиката. Беше очевидно, че зрителите са изцяло с него и му се доверяват. Това само по себе си беше впечатляващо, а с развитието на спектакъла той постепенно успя да привлече и мен.

На моменти се чувствах леко раздвоена, защото трябваше да чета субтитрите, а всъщност ми се искаше просто да наблюдавам изпълнителя. Той беше изключително завладяващ. Начинът, по който въплъщаваше героя, беше толкова богат, прецизен и физически наситен, че непрекъснато привличаше вниманието ми.

Особено ме впечатли колко много беше постигнато с толкова малко средства. Един стол, една светлина и изключен микрофон – предмет, който първоначално изглеждаше почти ненужен, но постепенно се превърна в множество различни сценични средства. Именно тази трансформация беше един от моментите, които най-силно ме впечатлиха. Физическото присъствие на актьора беше толкова силно, че успяваше да създаде цял свят пред очите ни. По някакъв начин това ми се стори много близо до самата същност на театъра.

Разбира се, текстът на Достоевски е брилянтен, но това, което най-много ме впечатли, беше как той се превръщаше в нещо живо и телесно. Всички тези сложни психологически наблюдения не оставаха само в думите, а оживяваха чрез тялото и присъствието на изпълнителя.

Най-интересното за мен беше, че постепенно започнах да изпитвам симпатия към персонаж, който всъщност е дълбоко неприятен и дори отблъскващ. В един момент се оказваш едновременно привлечен от него и ужасен от него. Именно в тази двойственост откривам голямата човечност на произведението. Там се крие и силата на спектакъла.