„Защо високите идеи се провалят в човешкото действие? Това за мен е голямата тема на изкуството днес“, казва режисьорът Маргарита Младенова в интервю на Жаклин Добрева за спектакъла „Лицето на ближния“ по „Идиот“ от Ф. Достоевски, Театрална работилница „Сфумато“, част от програма „Шоукейс“.

Вие често говорите за театъра като пространство, което трябва да стига до „целия човек“, не само до неговия социален или видим образ. В „Лицето на ближния“ къде се намира този „цял човек“?

„Целият човек“ е абсолютно духовен архетип. Ако всичко е създадено не случайно, ако има промисъл във всичко създадено, човекът – като образ и подобие, както се казва в Библията – би трябвало да носи тази цялост. Би трябвало в земния си път да се грижи за това тя да не бъде изгубена. Но тревожният проблем не е просто къде е целият човек. Тревожният проблем е, че целият човек вече е разпаднат. И големият въпрос, който Достоевски задава, е дали могат отново да се съберат парчетата на счупената чаша и тя пак да стане цяла.

„Лицето на ближния“ стъпва върху една изключителна истина у Достоевски: лесно е да обичаш цялото човечество, трудно е да обичаш грозното лице на ближния. Защото отблизо лицето на ближния, точно защото е лице на ближния, винаги е грозно. То не е идеално, не е далечното лице на абсолютния човек.

И въпросът е: можеш ли да обичаш това грозно лице с цялата му грозота? Не сантиментално, не сълзливо, а действено. Да провиждаш в погрознялото лице светлия първообраз и да се бориш той да бъде събуден в този разпаднал се човек. Това прави Мишкин. И това е големият въпрос, в който се движи „Лицето на ближния“.

Разбира се, има голяма опасност, когато говорим за високите идеи – за целия човек, за доброто, което ще спаси света – да започнем да се унасяме и да имаме чувството, че щом сме ги изрекли, вече сме свършили нещо. Така всичко се пренася на една плоскост, която е симулативна и невярна. 

Въпросът е друг: защо високите идеи се провалят в човешкото действие? Това за мен е голямата тема на изкуството днес. Има ли жест, който може да бъде противопоставен на възпроизвеждането на злото? Тук основен е Христовият жест – когато ти ударят едната страна, да обърнеш и другата. Но този жест също е поставен на изпитание в света. И у Достоевски проектът на Мишкин катастрофира. Той си отива от полето на действието по-болен, отколкото идва. Проектът се проваля. И какво в човека го проваля – това е въпрос, който трябва да стои в анализа на всяка сериозна театрална акция.

Актьорът Александър Тонев е играл княз Мишкин и в предишния ви опит по този материал, а сега се връща към ролята вече с друго натрупване. Как работихте с актьорите, за да се появи живият свят на Достоевски на сцената – и как се промени този Мишкин през годините? 

Методически ние преминаваме през процеса под формата на ателие. Слагаме тема на парчето и започваме да правим опити как то може да се случи на живо – като импулс, като безусловна енергия.

Ако има някакъв смислов и поетически код, той е, че при нас играта е заради неиграта. Трябва да възникне желание, осмисляне, което актьорът да иска да проведе. Нещо, за което е готов да се сблъска с всичко, което му пречи. Трябва да се появи импулсът. Той не може просто да се изиграе. Едва после му се търси партитурата, формата, играта.

В тази версия „Лицето на ближния“ е по-близо до границата между сън и реалност, между субективно и обективно, през възприятието на Мишкин. В композицията на отделните фрагменти не е докрай ясно кое е реалност с нейната автентичност и кое е вътрешно преживяване. Много от фрагментите от неговия живот се появяват и изчезват именно така.

С част от тези актьори сме работили и преди върху Достоевски. Александър Тонев беше Мишкин и в първата версия. Тогава беше много млад и по някакъв начин стоеше прекалено малък за това пространство. Сега вече е в друго Мишкиново пространство – трийсетгодишен, с натрупване, със зрялост. Той се движи от първия Мишкин към втория.

С Паола Маравиля и Павлина Илова сме работили върху Достоевски още в НАТФИЗ, макар и не върху всички фрагменти. Мартин Проданов също. Албена Георгиева присъстваше и в предишната версия. Тоест нещо в тази заедност ни е карало да продължим. Това не е поръчение – ние сме го поискали.

Как младите актьори влизат в Достоевски? Има ли нужда той да бъде „превеждан“ за тях?

Никога през последните години не съм имала усещането, че работим с млади актьори, които са от друг свят. Никога не съм усещала, че 22-годишните и ние с Иван Добчев, които сме вече на друга възраст, сме хора с различни възприятия, които не могат да се срещнат.

Когато тръгнем да мислим и да правим заедно, тези чувствителни, чисти и отворени за съдържания млади актьори са абсолютни партньори. Няма кой знае каква педагогика. Не се налага. Понякога дори имам чувството, че те разбират повече още докато работим. А оттам и зрителят разбира, защото те го водят.

Всичко е наред в този междупоколенчески диалог. И това е много важно. Защото Достоевски не е елитарен, затворен автор. Той не е толкова сложен, колкото е дълбок. Той е безкомпромисен в преследването на истината за човека – колко „аза“ има вътре в човека, защо деструкцията е също негов патос, както и създаването, защо съществува не само инстинкт за оцеляване, но и инстинкт за самоунищожение. Всички големи въпроси, които после психоаналитиците развиват, при Достоевски вече ги има. При него има онтология на истината за човека. И това може да бъде усетено, не само разбрано през клишетата на натрупаното съзнание.

„Сфумато“ винаги е защитавало театъра като жива среща. Какъв зрител изисква „Лицето на ближния“ днес?

Същинският театрален зрител е човекът, който иска да бъде не просто забавляван, а развълнуван. Даже събуден за нещо, което е забравил или е загърбил. Той е гладен за голямо случване, когато отиде в залата. Не мисля, че Достоевски е непременно „труден“ за зрителя. Има такова клише. Но Достоевски може да бъде разказан. При него има история, има движение на човешки съдби във времето, има сблъсък между тях. И на това ниво той също може да бъде възприеман.

В същото време неговите персонажи са идеи. Настасия и Аглая например не са просто характери, затворени в някакво време. Те са идеи с вкус, с плът, на живо. Въпросът е какво ги води, какво ги определя, какъв е техният демон – и по вертикала нагоре, и надолу.

Зрителите също са различни. Както на музикален концерт има хора, които ходят с нотите и следят партитурата, но има и хора, които просто усещат музиката. Аз много разчитам именно на това съдържание у зрителя – на неговата спонтанна способност да се изолира, да се замисли, да влезе, да потегли след представлението, да се разместят пластовете му.

„Сфумато“ има дълга история на сценични срещи с Достоевски. Какво ново ви отвори „Лицето на ближния“ в неговия свят и защо този свят продължава да бъде необходим на театъра?

„Сфумато“ се занимава с Достоевски и с неговите болни теми от самото си създаване. Минали сме през няколко варианта на Достоевски, имали сме много интересни срещи и в други контексти, с други зрителски погледи. Тези съпоставяния много помагат на театъра да види как през времето зрителят се среща с Достоевски.

Той продължава да бъде болезнено актуален, защото пита за човека от неговия дълбок корен. Не от социалната му маска, не от видимото му поведение, а от онова, което го разкъсва отвътре. Какво е човекът? Защо иска да създава, но и да руши? Защо високите идеи се провалят в действието? Защо доброто не е просто формула, а битка?

За мен сериозният театър се измерва именно с това – каква битка води. Не с това какви са фокусите, картинките, формалните решения, колко е интересна повърхността. Въпросът е за какво води битка този театър. „Лицето на ближния“ е опит да се влезе точно в тази битка. В опита на Мишкин да спаси пропадналия, проваления човек. И в трагичния въпрос какво в човека не позволява това спасение да се случи.

Паола Маравиля, ваша студентка, беше отличена с награди и номинации за участието си в спектакъла. Как възприемате успехите на свои ученици и как разпознавате в тях самостоятелния им път като артисти?

Разбира се, че се радвам за Паола. В същото време аз не абсолютизирам наградите. Знам, че и при „Икарите“, и при „Аскеерите“ има неща, които остават извън мярката им. Има представления и артисти, които могат да минат незабелязано, а това ни най-малко не ме разубеждава в тяхната стойност. Понякога едно събитие остава извън мейнстрийма просто защото не е банален тип театър, защото не говори на очаквания език. Но това не го прави по-малко значимо.

При младите артисти най-важното е да започнеш да виждаш собствен език. Да не можеш да ги сбъркаш с други. Да имат личностен гръбнак, собствена чувствителност, собствена необходимост. Тогава вече има път. Наградите са радост, но не са крайната мярка.

Днес често се говори за трудностите пред театъра – финансови, институционални, организационни. Какви са според вас най-големите предизвикателства да се прави театър сега?

Театърът в момента е в много трудна ситуация. И това трябва да се казва ясно. „Лицето на ближния“ е представление на бедния театър – и като поетика, и съвсем буквално. То е аскетично, направено е с много ограничени средства, почти без бюджет. 

В този смисъл днешното правене на театър изисква огромна вътрешна мотивация. Не можеш да разчиташ само на условията, защото те често не са достатъчни. Трябва да има причина да продължиш да го правиш въпреки тях. А когато говорим за фестивал като „Варненско лято“, трябва да си даваме сметка и за огромния труд на хората, които го движат. В контекста на големия проблем с бюджетите това усилие не е просто организационно. То е културно усилие.

Гледайте „Лицето на ближния“ на 8 юни, 19:30 ч., Драматичен театър – Сцена „Филиал“.