На 6 юни като част от паралелната програма на фестивала беше представен документалният филм „Сизифовци (Свидетелства за една легенда)” със сценарист Антоанета Бачуров и режисьор Владимир Люцканов, посветен на едно от най-смелите и значими явления в българския театър през 50-те години на ХХ век. В центъра му стои т.нар. „Бургаска четворка“ – Методи Андонов, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Вили Цанков, които заедно с млади актьори създават в Бургас театър, рязко различен от наложения канон на соцреализма. Културният журналист и философ Тони Николов и актьорът Димитър Баненкин споделят впечатленията си от филма. 

Тони Николов, главен редактор на „Портал Култура“ и списание „Култура“

Г-н Николов, какво ви направи впечатление във филма на Антоанета Бачуров и Владимир Люцканов „Сизифовци“ за т.нар. „Бургаска четворка“ ?

Легендарната бургаска четворка е невероятно явление в българския театър. Филмът на Владимир Люцканов и Антоанета Бачурова го показва по много силен и вълнуващ начин. Дори е малко тъжно, че досега тези четирима режисьори са присъствали повече като легенда, като разказ, като митология в театралната памет. А тук за първи път ги виждаме събрани на екрана чрез толкова уникални свидетелства – включително архивни материали, документи от досиетата и лични разкази.

Дори за поколения като моето, което не ги познава лично и идва много по-късно, а още повече за по-младите, за които това време е още по-далечно, историята остава силно въздействаща. Защото става дума не само за театрална история, а за нещо много по-голямо – за цената на свободата. Точно това, с което Юлия Огнянова завършва филма: свободата има цена, но човек може да я плати, стига да има смелост и желание.

Театърът е летливо изкуство. Представленията изчезват, остават само спомени, откъси, снимки, песни, отделни разкази. Затова е толкова вълнуващо да видим тези следи събрани. Да чуем песните, да видим кадрите, да усетим присъствието на онова време. Особено силен момент е появата на Кирил Дончев, който вече от зрелостта на дните си изпява тези песни с все по-укрепващ глас и накрая казва онова „бонсоар“. Това е едновременно трогателно, смешно, тъжно и много театрално.

Има ли нужда българският театър от такива хора днес?

Разбира се, че има. Българският театър винаги има нужда от такива хора – от личности, които не просто правят спектакли, а създават посока, създават дух, създават школа.

Самият филм показва, че тази енергия не е изчезнала. Тя има своите ученици. Александър Морфов е един от тях, Теди Москов също. Има и други режисьори, актьори, сценографи, хора, които по различен начин носят следа от това време. Много точно във филма го формулира топлият глас на Руси Чанев – има нещо, което се предава.

Тези режисьори по някакъв начин са се разпръснали из целия български театър. Минали са през десетилетията и дори днес, когато съвсем млади актьори влизат в НАТФИЗ, те през своите преподаватели и през театралната традиция все още улавят нещо от този дух.

Това е много особено време и много особена естетика. Не е просто подражание на Брехт, не е само отчуждение или определен сценичен похват. Това е друга, характерна бургаска театрална естетика – дух на експеримента, на будене на зрителя, на радикален порив, който обаче знае накъде върви.

Публикацията изготви Жаклин Добрева. 

Димитър Баненкин, директор на Драматично-куклен театър „Константин Величков“

Един зрител зададе много добър въпрос: „Как да дефинираме свободата?“. Тва него трудно може да се даде еднозначен отговор. В края на филма Юлия Огнянова казва, че свободата си има цена. На мен най-силно впечатление ми направи, когато Доси Досев каза, че Ватикана е отишла в Бургас. Трябва да си представим какво означава това като отношение на държавата към културата и към тези хора, които създават история. А това наистина са били личности, оставили трайна следа. Много съм слушал за това време от Теди Москов, който е сред големите почитатели на Юлия Огнянова. Леон Даниел дълги години работи в Пазарджик и заедно с Вили Цанков и Методи Андонов е сред творците, оставили трайна следа в развитието на българския театър. Силно впечатление ми направи фактът, че всички тези хора са се подписвали под един спектакъл. Всеки е носил отговорност не само за себе си, но и за останалите. Това изисква огромно доверие. Сега съм развълнуван, защото именно това усещане за общност и взаимна отговорност много силно ме докосна. Такива хора днес в българския театър има, макар и да не са много. Аз обаче съм оптимист. Има една известна притча за чашата, която е наполовина пълна или наполовина празна. Разликата не е в самата чаша, а в начина, по който гледаме на света – с оптимизъм или с песимизъм. Аз избирам да гледам с оптимизъм.

Публикацията изготви Анита Ангелова.