„За мен преминаването през този текст има нещо пречистващо. Почти като лична проповед – и към себе си, и към публиката“, споделя актьорът Йордан Ръсин пред Жаклин Добрева в разговор за ролята му във „Викове от подземието“ върху „Записки от подземието“ от Ф. Достоевски, част от програма „Шоукейс“. 

„Викове от подземието“ е спектакъл, в който актьорът остава сам срещу текста, публиката и самия себе си. Какво беше най-голямото предизвикателство за вас в тази среща с Достоевски?

Предизвикателствата бяха няколко. Първото, разбира се, е самата форма на моноспектакъла, защото ми се случва за първи път. Това е особена територия – актьорът трябва сам да извърви целия път на представлението, да носи текста, действието и срещата с публиката от началото до края.

Второто голямо предизвикателство е самият Достоевски и неговият великолепен текст. Дори самото посягане към такъв текст вече е изпитание. Независимо от крайния резултат, решението да минеш през подобна дълбочина е предизвикателство само по себе си – ако наистина искаш да се докоснеш до нея, а не просто да я преминеш повърхностно.

И третото, което всъщност обединява първите две, е срещата с публиката. Самото случване на спектакъла – от началото до финала, от първия миг, в който започваш, до последната точка – винаги остава непредвидимо. Срещата между човека от подземието, мен като актьор и зрителите е нещо, което всеки път се ражда наново.

Героят на Достоевски е едновременно язвителен, раним, самонаблюдаващ се и саморазрушителен. Коя негова страна ви беше най-трудно да допуснете до себе си като актьор?

Не бих могъл да кажа кое беше „трудно“ и кое – „лесно“. Не мисля за този процес през такива определения. За мен преминаването през този текст има нещо пречистващо. Почти като лична проповед – и към себе си, и към публиката.

Думите, които Достоевски използва, мислите, до които стига героят, състоянията, през които преминава – те по някакъв начин са валидни за всяко мислещо човешко същество. И това е много силно. От разговори с приятели и колеги, които са гледали спектакъла, усещам, че всеки открива нещо свое в този текст. Всеки някъде се разпознава.

Затова не знам дали е въпрос на допускане на една или друга страна от героя. По-скоро текстът вече съдържа тези човешки състояния. А аз имах съдбата – или късмета – точно сега този текст да мине през мен. Да минат през него и мои мисли, мои състояния, мои страхове и така да му дам плътност, глас и сила.

В интервю за спектакъла Стоян Радев определи самото изричане като събитието на представлението – подземният човек не просто мисли, а говори пред публиката сякаш към цялото човечество. Как вие като актьор намирате границата, в която мисълта вече не може да бъде „казана“, а трябва да бъде „извикана“?

Мисля, че точно там е ядрото на този текст – в крясъка. Разбира се, ние не крещим през цялото представление, но има моменти, в които гласът неминуемо трябва да се издигне. Има един основен момент, един истински вик, който е като център на спектакъла.

Но за мен съществува и друг вик – вътрешният, тихият, душевният. Той идва към края на представлението. Този вик не е задължително физически силен, но е може би още по-дълбок. Надявам се именно до тези точки да успяваме да стигаме всяка вечер – до момента, в който мисълта вече не може просто да бъде изговорена, защото в нея има натрупано нещо много по-голямо.

Какво беше най-важното, което режисьорската работа ви даде като ключ към образа? Имаше ли конкретна реплика, жест или мисъл, от която започна вашият „подземен човек“?

Един от най-важните ключове, които Стоян Радев ми даде, беше идеята за стендъп формата. В началото това едновременно много ме привлече и много ме изплаши. Достоевски и стендъп – звучи неочаквано, дори рисковано. Но колкото повече работехме, толкова повече започнах да вярвам в тази форма. Сега ми се струва, че тя много естествено приляга на този текст.

Другият много важен ключ беше усещането, че този човек наистина иска да говори на цялото човечество. Не на един или двама души, а на милиони. Сякаш иска да излезе пред огромна публика и да каже всичко, което е натрупал в себе си. Това беше много силен импулс за мен като актьор, защото ме подтикна към действие. А това е важно – да не изпаднеш в просто говорене, в произнасяне на текст без вътрешно действие.

Гледах и няколко филма за стендъп комедианти. Много ме впечатли една реплика във филма „Лени“ на Боб Фос, в който Дъстин Хофман играе Лени Брус. Там има мисъл за това колко е хубаво да излезеш на сцената, да говориш и някой да те слуша. Нещо толкова просто, а всъщност толкова съществено. Това много ми помогна да усетя желанието на подземния човек да бъде чут.

Спектакълът говори за човека, който не може да намери място в света, но не може и да се помири със себе си. Разпознавате ли в този герой черти на съвременния човек?

Да, разбира се. Този текст е актуален не само днес – той ще бъде актуален докато съществува човекът. Защото говори за неща, които са дълбоко човешки и не зависят от времето.

В него има изречения, които звучат така, сякаш са написани за нашето време. Например: „В нашия отрицателен век е ужасно приятно да получаваш положителни отзиви“. Това е Достоевски, а звучи напълно съвременно. В този смисъл не мисля, че аз трябва да давам отговор вместо него. Самият Достоевски го е дал – много по-точно и много по-дълбоко.

Отключи ли този процес желание за още срещи с формата на моноспектакъла?

Мисля, че на всеки актьор поне веднъж му минава мисълта за моноспектакъл. Това е особено изпитание и вероятно винаги е някакъв интерес, някакво желание, което съществува вътре в актьора. На мен също ми е минавало през ума, но никога не е било конкретна цел.

Сега се случи. Харесва ми. И кой знае – може би ще се случи отново.

Гледайте „Викове от подземието“ на 7 юни от 20:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.