Дитер Топ е културен журналист, мениджър, консултант и куратор от Германия, председател на KulturForum Europa. Той посети фестивала през първите му дни и Анита Ангелова събра неговите впечатления от гледаните представления – „Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“, „И ние играем Ромео и Жулиета“, „Котка върху горещ ламаринен покрив“ и „Лазарица“.
Въпреки че тази година нямам възможност да посетя фестивалния щоукейс, който осигурява превод на представленията заради международните гости, не исках да пропусна още една година, без да съм гледал български театър. Затова дойдох във Варна за три дни и успях да видя четири спектакъла. Всеки един ме впечатли по различен начин.
Преди малко изгледах спектакъла „Лазарица“ по пиесата на известния български автор Йордан Радичков. Най-силно ме впечатли изследването на взаимоотношенията между човека и природата. Режисьорът Боян Иванов събра цял един живот в малко над деветдесет минути: един ден, една нощ, четири сезона и накрая – един човешки живот. Това беше забележително постижение. Той улови духа на оригиналния текст, като създаде съвременна интерпретация чрез богата комбинация от актьорска игра, слово, звуков дизайн, видеомапинг и визуални образи.
Преди това гледах „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс под режисурата на Стайко Мурджев. Спектакълът беше изпълнен с енергия и се отличаваше с минималистична, но изключително ефективна сценография. Още от първите минути актьорите напълно завладяха вниманието на публиката и запазиха интензивността на изпълнението през цялото представление. Това беше силно преживяване, което ме остави дълбоко впечатлен.
Първото представление, което посетих, беше „Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“ – поетичен театрален спектакъл на Диана Добрева и Александър Секулов, вдъхновен от живота и творчеството на българските поети Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов. Комбинирайки поезия, музика, движение и въздействащи визуални образи, спектакълът изследва крехкостта на артиста, силата на паметта и свободата на човешкия дух. Той превръща поезията в жив театрален опит, преобразувайки театъра в пространство за съпротива, надежда и човечност. Постановката разглежда теми като уязвимостта на твореца, силата на паметта и свободата на човешкия дух.
Гледах и „И ние играем Ромео и Жулиета“ на Столичния куклен театър – изключително забавна и изпълнена с въображение постановка. Текстът е написан в рими, което леко ме затрудни като чуждоезичен зрител, но енергията и креативността на спектакъла бяха неоспорими. Представлението предложи игрив и оригинален прочит на класическата любовна история на Шекспир. Вместо традиционната вражда между Капулети и Монтеки, конфликтът се превърна във весело съперничество между драматични и куклени актьори. Съчетавайки хумор, креативност и емоция, спектакълът въвежда младата публика в темите за любовта, конфликта и разбирателството по увлекателен и достъпен начин. Режисьор е Стоян Радев и това е неговият дебют в кукления театър. Макар и предназначен за млада публика, спектакълът ме накара отново да се почувствам като младеж.
Тези четири спектакъла бяха много различни един от друг – два типично български творби и две международно признати класически пиеси. И четирите бяха отлични и наистина щях да пропусна нещо ценно, ако не ги бях видял.
Това, което особено отличава Международният театрален фестивал „Варненско лято“, е неговата художествена амбиция. За разлика от много крайморски фестивали, които залагат основно на развлечението, този фестивал последователно поддържа високи стандарти. Очевидно публиката цени това. Постановките бяха пълни, а зрителите реагираха с ентусиазъм. И аз споделих този ентусиазъм.
Следващия път се надявам да посетя щоукейс програмата. За чуждестранните гости преводите със субтитрите улесняват разбирането на всички нюанси. Въпреки това тези четири спектакъла ми донесоха незабравимо преживяване и ми напомниха защо този фестивал продължава да бъде важно културно събитие.