Стайко Мурджев в интервю на Мария Ибришимова за постановката „Велика“ по пиесата от Тони Макнамара, сценарист на известния едноименен сериал, продукция на Малък градски театър „Зад канала“ – част от основната програма на фестивала. 

Какво ви заинтригува в пиесата на Тони Макнамара и в образа на Екатерина Велика? 

Това, което най-силно ме привлече към текста на Тони Макнамара, е парадоксалното му качество да използва историята като инструмент за рефлексия върху настоящето. Макар действието да е ситуирано в Русия през XVIII век, темите, които той разглежда, са изключително съвременни – отношенията между власт и идеал, между политическа утопия и циничен прагматизъм, между мечтата за промяна и жестокостта на непреодолимия консерватизъм.

Същевременно пиесата притежава рядка органика. Езикът е остър, ироничен и свръхмодерен, а хуморът функционира не просто като средство за забавление, а като форма на критическо мислене. Текстът предполага актьорско присъствие, което не се крие зад историческия костюм, а влиза в пряк диалог със зрителя, съществуващ тук и сега.

Може би най-ценното за мен е именно напрежението между историческата дистанция и съвр

еменната чувствителност. Макнамара не реконструира миналото, а го преосмисля, превръщайки го в своеобразно огледало на настоящето.

Екатерина Велика е фигура, която надхвърля историческия анекдот и се превръща в символ на амбицията да сринеш и изградиш наново света около себе си. Екатерина е свързана с един период на интензивен културен и политически подем, с идеята за модернизация и просвещение. Погледната от днешна перспектива, тя е своеобразен исторически контрапункт на образа, който Русия проектира в настоящето. Именно това напрежение между различни исторически визии за една и съща държава прави фигурата ѝ толкова любопитна за изследване.

Във „Велика“ историческите събития остават сякаш на заден план, а в центъра на спектакъла стои самотата, нуждата от любов и човешката цена на властта. Какво ви интересуваше повече – владетелят Екатерина или жената зад образа на императрицата?

Всъщност за мен винаги е била изключително любопитна опозицията  „владетел – човек“, драматичното съжителство между тези две начала в една и съща личност. В пиесата сякаш съществуват две Екатерини. Едната е момичето, влюбената жена, майката, жертвата – човекът, който копнее за съчувствие, валидация и любов. Другата е владетелката, монархът, стратегът – фигурата, която е призвана да упражнява власт, да взема решения и да носи отговорност за исторически процеси, пред мащаба, на които личната съдба е нищожна и маловажна.

Истинска драма е, че тези две Екатерини никога не биха могли да бъдат окончателно помирени. Те непрекъснато ще влизат в конфликт една с друга. Всяка стъпка към политическата власт е все по-категоричен отказ от човечността и духовната виталност, а всяко усилие да съхраниш способността си да обичаш те прави по-уязвим и несигурен в безмилостната битка за власт. Именно от това напрежение се ражда и трагизмът на персонажа.

Мисля, че Макнамара много точно улавя един от големите парадокси на политическото съществуване – че властта и любовта принадлежат на различни морални и емоционални режими. Затова понякога ми се струва, че спектакълът защитава една парадоксална теза: че истинската противоположност на любовта не е омразата. Истинската ѝ противоположност е властта.

В оригиналния текст на Тони Макнамара ролята на Екатерина е разделена между две актриси – млада и по-възрастна версия на героинята. При вас образът е поверен изцяло на Весела Бабинова. Още от самото начало ли знаехте, че искате една актриса да премине през целия път на Екатерина и какво ви даде това решение като режисьор? 

Още в самото начало знаех, че искам ролята да бъде изпълнена от една-единствена актриса. Хрумката на Тони Макнамара е безспорно остроумна – младата Екатерина в първата част и възрастната Екатерина във втората да бъдат изиграни от различни актриси, а актрисата, която е играла младата Екатерина, по-късно да се появи като нейната дъщеря. Това е ефектно драматургично решение и съдържа определена театрална игра с времето и поколенията. За мен обаче то остава по-скоро външно решение. Много по-интересен ми се струваше въпросът как едно и също човешко същество преминава през всички тези трансформации. Как един човек от плът и кръв постепенно се променя под въздействието на времето, любовта, разочарованието, политическата необходимост и самата власт. Интересуваше ме не резултатът от промяната, а самият процес на превръщането.

Театърът има уникалната способност да прави видими именно тези вътрешни метаморфози. Когато една и съща актриса извървява целия път на персонажа, зрителят не наблюдава поредица от биографични етапи, а става свидетел на непрекъснат процес на личностно преобразяване. Времето не е обозначено чрез смяната на актрисата, а чрез метаморфози на физическата и емоционалната органика. Затова ми се стори по-вълнуващо и по-рисковано една актриса да понесе цялата тежест на този път.

В спектакъла насилието, унижението и дори смъртта често присъстват почти като нещо битово и нормализирано. Търсихте ли съзнателно паралел с днешния свят, в който също сякаш свикваме с агресията и загубваме чувствителност към нея? 

Има една мрачна мисъл на Ницше, че без жестокост няма празник. Колкото и неудобно е да го признаем, човешката цивилизация винаги е проявявала особено влечение към зрелищата на насилието – от публичните екзекуции и гладиаторските игри до съвременните медии, които ежедневно превръщат страданието, войната и смъртта в обект на масово потребление.

Това, което вероятно е специфично за нашето време, е не самото присъствие на насилието, а степента, в която сме привикнали към него. Днес смъртта вече рядко се преживява като тайнство. Тя непрекъснато присъства пред очите ни – на екраните, в новинарските емисии, в социалните мрежи. Консумираме я ежедневно и постепенно губим способността си да бъдем истински разтърсени от нея.

Именно затова в пиесата насилието, унижението и смъртта често се появяват почти като битови явления. Не защото са маловажни, а защото това е начинът, по който функционира светът, който Макнамара описва. И, за съжаление, светът, в който живеем днес. В него цинизмът все по-често се възприема като форма на интелигентност, а жестокостта и унижението нерядко се превръщат в своеобразен обществен спектакъл.

Може би най-тревожното е, че вече не става дума само за това да бъдем свидетели на насилието. Ние сме се научили да го потребяваме като стока. То се е превърнало в част от развлекателната индустрия, от информационния поток, от ежедневния ритъм на живота ни. И ако някога смъртта е била събитие, което е прекъсвало нормалния ход на света, днес тя често е просто поредната новина, която прелистваме с движение на палеца.

В този смисъл не бих казал, че спектакълът прави директен коментар на съвременността. По-скоро се опитва да бъде нейно огледало. Защото една от най-тревожните характеристики на нашето време е, че насилието не просто съществува около нас, а все по-често започва да изпълнява функцията на развлечение. И това е много по-страшно от самото насилие. Не защото свидетелства за нарастваща жестокост, а защото свидетелства за постепенното притъпяване на способността ни да съчувстваме.

Макар действието да се развива през XVIII век, зад блясъка на властта постоянно прозира едно усещане за вътрешна празнота и самота. Струва ли ви се, че именно това прави историята на Екатерина толкова разпознаваема и за съвременния човек? 

Да, защото под историческия сюжет всъщност стои нещо много по-универсално от историята. Стои човешкото усещане за липса. За онази трудно назовима празнота, която нито любовта, нито успехът, нито властта успяват окончателно да запълнят.

Струва ми се, че голямата тревога на съвременния човек не е свързана толкова с физическото оцеляване, колкото с ерозията на смисъла. Живеем в свят, който ни предлага безпрецедентни възможности за комуникация, достъп и свързаност. Никога досега хората не са били толкова лесно достижими един за друг и може би никога не са изпитвали толкова силно усещане за изолация. Колкото по-гъста става мрежата от връзки около нас, толкова по-трудно сякаш откриваме онова, което придава съдържание на съществуването ни. Екатерина непрекъснато се стреми към нещо отвъд себе си – към любов, към историческа значимост, към преобразяване на света, към власт. Но зад всички тези стремежи прозира един по-дълбок въпрос: възможно ли е човек да намери опора извън себе си, без да изгуби самия себе си? Може би именно затова тази история продължава да ни вълнува. Защото не разказва само за цената на властта, а за цената на вътрешната празнота. За онзи почти незабележим момент, в който животът продължава, но връзката със смисъла започва да се разпада.

Гледайте „Велика“ на 6 юни от 18:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.