Анита Ангелова разговаря с режисьора Ивайло Христов за спектакъла „Деветдесет“ от Джоана Мъри-Смит, Младежки театър „Николай Бинев“ – част от основната програма на фестивала.

След „Чест“ (МТФ „Варненско лято“ 2023) това е втората ви постановка по пиеса на  Джоана Мъри-Смит. През последните години тя придоби голяма популярност в България. Какво ви провокира да работите върху нейните текстове и какво откривате в творчеството ѝ?

В началото, както се казва, беше Златна Костова – преводачката. Тя първо ми даде текста на „Чест“, а след това и „Деветдесет“. След работата ми по „Чест“ осъзнах, че много харесвам начина, по който пише Джоана Мъри-Смит. Първо, като драматургична конструкция нейните пиеси са изключително интересни за работа. Второ, темите, които разглежда – любовта, отчуждението, раздялата, вината, възможността една любов да се възроди отново – са сериозни мотиви, с които психологическият театър отдавна се занимава. Тя е много сръчен автор, разбира от драматургия и пише чудесни диалози. При нея трудно можеш да срещнеш тромав диалог. В пиесите, които съм поставял, не съм срещал подобни слабости. Чрез диалога тя изгражда характерите и взаимоотношенията между персонажите по много прецизен начин. Освен това притежава и чудесно чувство за хумор, което е интересно и провокативно. За мен е любопитен начинът, по който си общуват хората в пиесите й. Всичко това ме направи неин фен. Разбира се, личи си и нейната културна среда. Тя е израснала в семейство на интелектуалци, където големите автори на световната литература са били част от ежедневните разговори. От малка е слушала дискусии за Достоевски, Чехов и много други големи писатели. Това интелектуално наследство ясно се усеща в нейните текстове.

Наскоро Джоана Мъри-Смит беше в България и вие имахте възможност да се срещнете с нея. Как премина тази среща и какво сподели тя за вашите постановки?

Срещнахме се два пъти. Първият път беше на премиерата на „Деветдесет“, а вторият – по време на представянето на нейната книга. Срещите бяха изключително топли. Много бързо намерихме общ език и се почувствахме близки. Не без гордост мога да кажа, че тя много хареса постановката на „Деветдесет“. Сподели, че от всички представления на пиесата, които е гледала по света, именно това ѝ е направило най-силно впечатление. Хареса както спектакъла като цяло, така и работата на Кристина Янева и Владимир Карамазов. Между нас се създадоха много топли взаимоотношения. Дори получих предложение да направя още една пиеса. Аз ѝ споделих, че ще поставям „Чайка“, а тя ми каза, че има пиеса, вдъхновена от „Вуйчо Ваньо“, която може да ми бъде интересна. 

Покрай посещението ѝ в България излезе и том с нейни пиеси. В него има текстове, които все още не са поставяни у нас. Защо избрахте именно „Деветдесет“?

Пиесата продължава изследването върху взаимоотношенията в едно семейство, което започна с „Чест“. Струваше ми се логично следващата стъпка да бъде именно този текст. Освен това ми се видя интересно да продължа изследването, което започнах в „Чест“ със същите актьори – Владимир Карамазов и Кристина Янева. Беше ми много забавно и интересно.

Темата между двете пиеси е близка, но разликата между тях е в конструкцията. „Деветдесет“ разчита на ретроспекцията – наблюдаваме последните 90 минути от живота на двама души, но постоянно се връщаме назад към най-важните моменти от тяхната история. Финалът остава отворен и не знаем какво ще се случи след това. В „Чест“ повествованието е по-линейно, а краят е много по-категоричен.

Отново работите с Кристина Янева и Владимир Карамазов. Какво им даде предишното партньорство за работата върху „Деветдесет“? 

Опитът, който натрупаха като сценична двойка в „Чест“, се пренесе естествено в „Деветдесет“. Това беше част от моя таен план. В „Чест“ те бяха съпрузи, а тук са бивши съпрузи. Струваше ми се интересно да продължим да изследваме тези отношения именно с тях двамата. Признавам си, че дори си мислех: ако някой зрител възприеме „Деветдесет“ като своеобразно продължение на историята от „Чест“, ще бъде чудесно. Ако не – също. Радвам се, когато хората правят тази връзка, защото това наистина беше моя идея.

В пиесата пътуването назад през спомените на персонажите е начин те да „реставрират“ отношението си. Каква е ролята на паметта и прошката в този контекст? 

Не случайно действието се развива на фона на картината на Ян ван Ейк „Портрет на семейство Арнолфини“, която персонажът на Кристина Янева реставрира. Както реставраторът премахва пласт след пласт натрупванията на времето, за да стигне до истинското изображение, така и героите постепенно стигат до истината за връзката си. Паралелът е съвсем ясен – те реставрират собствения си живот и отношенията си. В „Чест“ например това не е така. Там персонажите си говорят за онова, което се е случило с тях. Там персонажът на Кристина е писател, но заради семейството и заради това да помага на мъжа си, се отказва от призванието си. След тяхната раздяла, тя се връща към писането. Докато в „Деветдесет“ нещата са съвсем различни и финалът остава отворен. След последната секунда на спектакъла всичко остава възможно.

Какво символизира картината „Портрет на семейство Арнолфини“ и каква е ролята ѝ в развитието на историята?

Заедно със сценографа Марина Янева решихме картината да бъде поставена в барокова рамка, която да се използва и за прожектиране на различните моменти от живота на двамата души. Така важните моменти от тяхната история – студентските години, първата им среща, общият им живот – се превръщат в своеобразни картини от миналото. Това създава пряка връзка между картината, която героинята реставрира, и живота, който двамата се опитват да възстановят в рамките на тези 90 минути.

В центъра на историята е една много силна любов, която постепенно се разрушава след смъртта на детето им. Защо подобна любов може да бъде пречупена?

Загубата на дете е едно от най-тежките изпитания, които могат да сполетят едно семейство. Много двойки не успяват да преодолеят подобна трагедия. Болката е толкова голяма, че често води до отчуждение и раздяла. Не случайно авторката Джоана Мъри-Смит е избрала именно такова събитие като ключов момент в живота на героите. То обяснява защо отношенията им са толкова напрегнати още в началото на пиесата. Болката не е изчезнала, тя продължава да съществува и да определя поведението им. Имам чувството, че дори героят на Владимир не е напълно сигурен в решението си да се ожени повторно. Изглежда сякаш се опитва да избяга от собствените си чувства. Когато двамата се връщат към спомена за детето си, настъпва силен катарзис и за него, и за нея.

Гледайте „Деветдесет“ на 5 юни от 18:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.