Анита Ангелова разговаря с актрисата Стефка Янорова за спектакъла „Слон в стаята“ с автор и режисьор Елена Телбис, Театър 199 – част от основната програма на фестивала.

Това е първият ви моноспектакъл. Колко е различно да бъдеш сам пред публиката и какво означава за вас да направите този спектакъл?

За мен това е много голяма лична и професионална стъпка. Получавала съм много предложения за моноспектакъл, но съм ги отказвала, защото не плувам в свои води в тази форма – винаги ме е вълнувало партньорството на сцената. Вярвам, че едно от най-важните предназначения на театъра е взаимодействието между актьорите и между сцената и публиката. Но всичко започна, когато мой приятел ми даде да прочета една американска пиеса, която превеждаше. Той твърдеше, че докато е работел по превода, през цялото време е мислил за мен. След като го прочетох, инстинктивно се обадих на Елена Телбис, с която споделих идеята. Тогава все още не бях склонна да се впусна в нещо такова. Срещата ми с Елена обаче промени нещата. Тя ме провокира да преодолея страха си и да прозра значението. Истината е, че темата на пиесата ме докосна дълбоко. 

Приемам този моноспектакъл като изповед. Тук не ме занимава толкова това, че нямам партньор на сцената, защото партньор ми е публиката. Дълбоко вярвам, че театърът трябва да оставя послание. Хората да не излизат от салона и веднага да забравят какво са гледали, а да остане у тях мисъл, чувство или тема, която да ги занимава и след представлението. В този смисъл реших, че е важно и го направихме. 

Казвате, че идеята е дошла от американска пиеса. Как се породи всъщност замисълът Елена Телбис да напише „Слон в стаята“? По какъв начин протече процесът ви на работа?

Дадох на Елена работния вариант на превода на американската пиеса. Тя го прочете и това я провокира да напише съвсем нов текст. И двете бяхме на мнение, че оригиналът е прекалено американски и много от ситуациите не съответстват на нашата действителност. Те нямаше да бъдат разбрани, а и на нас като творци не ни бяха достатъчно любопитни. Доверихме се една на друга и така се стигна до „Слон в стаята“. 

В постановъчния процес първоначално Елена беше доста объркана, защото до този момент никога не е била режисьор. Понякога и двете се чувствахме несигурни. Много ни помогна драматургът на Театър 199 Андрей Филипов – както с професионални съвети, така и просто с присъствието си на репетициите. Това беше едно търсене на пътя в продължение на двата месеца, в които репетирахме. Всеки ден репетициите протичаха различно. Имаше много разговори, много редактиране на текста и постоянно търсене на най-точната форма. Много ни помогна и Фреди, кучето на Елена, което също присъстваше на нашите репетиции. Аз обожавам кучетата и самото му присъствие ме успокояваше и балансираше. 

Трудно ми е да говоря за този процес, защото работата продължава и до днес. Истината е, че изпитвах огромен страх и продължавам да го изпитвам. Но красивото е именно в това да се осмелиш. Аз се осмелих, защото бях провокирана и от текста, и от Елена, и най-вече от една лична болка, която по някакъв начин преработвам чрез спектакъла.

„Слон в стаята“ засяга болезнени и много актуални теми. Вашата героиня бяга от реалността. Каква е цената на това и доколко хората сме способни да се самозалъгваме?

Интересното е, че вече сме имали случаи, в които майки идват на спектакъла заедно с децата си. Често не си даваме сметка колко голям е мащабът на зависимите от наркотици и колко много семейства са засегнати. Проблемът е, че твърде често нищо не се случва и продължаваме да мълчим. А мълчанието убива. Хората сме склонни да се самозалъгваме, да не виждаме реалността, защото тя изисква отговорността да тръгнеш и да решаваш проблеми. А когато човек затваря очи пред тях, последствията могат да бъдат фатални.

Във фокуса на историята са отношенията между родител и дете. Според вас възможно ли е родителят да бъде приятел на детето си, без да загуби ролята си на родител? Къде е границата между близостта, свободата и отговорността?

Това е много тънка граница. Чудесно е да бъдеш приятел с детето си, но има граница, която не бива да се преминава. При всеки е различно и няма установен модел как трябва да бъде. В отношенията между родители и деца две плюс две никога не прави четири. Мисля, че разговорите с децата са изключително важни. Да знаеш какво вълнува детето ти, от какво се страхува, от какво има нужда. Само така можеш поне донякъде да го предпазиш. А в днешно време това е много сложно. Заради социалните мрежи, заради това, че изкушенията са на всяка крачка… Няма как да имаш очи навсякъде, а прекомерният контрол отприщва противодействие. Може би любовта и вниманието са най-сигурната защитна мрежа, която можем да изградим.

Възможно ли е понякога децата да премълчават проблемите си не от липса на доверие, а от желание да предпазят родителите си, когато виждат техните тревоги и трудности?

Разбира се, че има и такива случаи. Но отново не знам каква е рецептата. Не съществува модел, който да гарантира, че ако направиш едно или друго, ще предпазиш детето си от всички опасности. Продължавам да си мисля, че взаимното доверие и разговорите могат да помогнат. Но не бива да забравяме, че всяко дете има свой собствен път. То не е продължение на родителя. Децата се възпитават най-вече с пример. Това, което най-много ме тревожи, е, че авторитетът на родители и учители все повече отслабва. Много млади хора не вярват в авторитети и нямат достатъчно добри примери. В същото време са оставени сами в една джунгла от изкушения и опасности. Зависимостите са огромен и болезнен проблем, за който обществото не говори достатъчно. Много деца се изгубват по пътя, защото всеки си затваря очите. Хората казват, че за едно дете семейната среда била определяща, еди-коя си среда била определяща. Според мен абсолютно всичко е определящо.

Много ме занимава това, че младите хора нямат здрава ценностна система и лесно могат да бъдат подлъгани. Това е много тъжно. Всеки се спасява, както може, но и ние като общество не правим достатъчно, за да помогнем.

В спектакъла темата за вината също е много силна. 

Човек може дълго време да живее с чувство за вина и да се пита какво не е направил, за да предотврати една трагедия. Това е тежък товар. Мисля също, че през последните години като общество сме изгубили своя център. Нямаме вътрешна устойчивост. Четем книги за щастие, следваме различни рецепти за успех, но истинският въпрос е какво липсва на хората и особено на младите. Това е разговор, който трябва да водим много по-често. Защото младите хора са такива, каквито сме им позволили да бъдат. Не можем постоянно да прехвърляме отговорността на училището, учителите или някой друг. Живеем в свят на непрекъсната консумация. Постоянно ни внушават, че трябва да придобиваме още и още. Но така губим същественото. Надявам се да се научим да живеем с по-малко и по-смислено. Да бъдем по-смирени. Това е нещо, в което аз лично вярвам. Например аз използвам телефон с копчета. Предпочитам да разговарям с хората, вместо да прекарвам времето си в социалните мрежи. Съзнателно съм си изградила един по-различен начин на живот и се чувствам по-добре така.

Може ли да се каже, че „Слон в стаята“ е и спектакъл за кризата в общуването в нашето съвремие? 

Абсолютно. Имам чувството, че днес всички говорят непрекъснато, а всъщност никой не слуша. Шумът е толкова голям, че преставаме да се чуваме един друг. Може би трябва да останем за малко на тихо, за да можем да се чуем. Много хора очакват някой друг да реши проблемите им – чрез курсове, ретрийти или различни готови рецепти за щастие. Но никой не може да влезе в душата ти и да свърши работа вместо теб. Може би сме станали твърде склонни да прехвърляме отговорността. Виновно е училището, виновно е обществото, виновен е някой друг. А истинската промяна започва тогава, когато поемем лична отговорност. Станали сме прекалено лениви и е по-лесно да прехвърлим топката на друг. 

Все повече млади хора страдат от тревожност, депресия и т.н. Как си обяснявате това?

Това е много тревожно. Често съм се питала какво толкова ни липсва, при положение, че имаме достъп до толкова много неща. За мен отговорът е, че сме загубили връзката си със земята и природата. Забелязвам, че хората, които живеят близо до природата и работят със земята, често са много по-устойчиви психически. Все по-често виждам хора с престижни професии, които прегарят и решават да сменят живота си – местят се на село, отглеждат животни или обработват земя. Може би там започват да живеят по-смислен живот. Имам дори една шеговита теория, че хората все по-често отглеждат кучета, защото те ни учат на безусловна любов. Някога сме живели много по-близо до животните и природата. Днес тази връзка е прекъсната и може би именно тя ни липсва повече, отколкото осъзнаваме. 

Гледайте „Слон в стаята“ на 3 юни от 18:00 ч. и от 20:00 ч. на сцената на Кукления театър.