Жулиета Василева, театровед и автор за фестивалния блог, за постановката „Швейцария“ от Джоана Мъри-Смит с режисьор Владимир Люцканов, Театър 199.
В представлението „Швейцария“ на Владимир Люцканов зрителят не присъства на представянето на биографична история от живота на известна писателка. Той навлиза в ум, който умира. В последните дни от живота си Патриша Хайсмит се е оттеглила в бункер високо в Швейцарските Алпи – сред студ, самота и десетки охлюви, които мълчаливо пълзят като отражения на мислите ѝ. Средата, която обитава, се оказва метафора за вътрешния свят на писателката – в него бавно, лепкаво, повторяемо са се натрупали невидими следи. Това не е натуралистичен дом. Това е вътрешно пространство – капсула на съзнанието, където реалността и въображението вече не се различават.
Люцканов създава сцена, в която външното действие е минимално, но вътрешният конфликт – колосален. Той не илюстрира, а поставя диагноза. Постановката не се опитва да обяснява Хайсмит – тя позволява на зрителя да бъде с нея в мига, когато тя среща себе си в образа на най-мрачния си герой – Том Рипли. Режисурата на Люцканов се откроява със сдържана елегантност и огромна драматургична дисциплина. Вместо да ни натрапва послания, той създава отворено поле за интерпретации. Символите не са обяснявани, а предлагани. Всеки детайл – от осветлението и мълчанията до настъпателната музикална среда – изгражда цялостен, мрачен и безкрайно човешки пейзаж. „Швейцария“ е театър, който не се страхува от бавността. От повторението. От тишината. Той не гали зрителя – изисква от него внимание, активно гледане, съпреживяване. Защото не разказва просто история. Той изследва какво означава да създадеш нещо толкова живо, че да започнеш да умираш от присъствието му. В този спектакъл Патриша Хайсмит не просто умира – тя се разтваря в Рипли. Или той – в нея. И в този трансграничен акт на размиване между творец и персонаж, между жена и чудовище, между автор и нож, „Швейцария“ неусетно се превръща в алегория за самия театър: онова място, където реалността е най-жива тогава, когато е напълно измислена.
Съществува особено напрежение в това, че авторката се среща лице в лице със създадения от нея персонаж. В театралната рамка това е не просто среща, а борба за надмощие. В определени моменти не е ясно кой кого е създал. Играта на власт между тях се развива от манипулация до интимност, от подигравка до отчаяние – психологически дуел, който достига кулминацията си в една дълбоко обезпокоителна и многопластова сцена – интензивна и едновременно тревожна. В нея Рипли признава възбудата и любовта си към своята създателка, а Хайсмит, макар и изненадана, отвръща с признание, че има нужда от него.
Боян Арсов в ролята на Том Рипли разкрива една нова, необичайна страна на своя актьорски диапазон – многопластова, интуитивна, смущаващо интимна. Неговият Рипли не е просто литературен герой, а архетип: младостта, еротиката, безсмъртието – всичко онова, което Хайсмит се страхува, че губи. Арсов не играе ролята повърхностно – той я преживява, със сдържано напрежение и внимателно дозирана жестокост. Един изненадващо тих, но дълбоко внушителен образ. Станка Калчева като Патриша Хайсмит е моторът на тази среща. Нейната Хайсмит е едновременно интелектуално остроумна и уязвима, арогантна и отчаяна. Калчева извайва роля, в която всяка пауза говори, всяко движение е натоварено със смисъл. Тя не представя смъртта като край, а като избор. Присъствието ѝ в ролята създава постоянна гравитация, около която всичко друго се върти – включително и самият Рипли. Химията между двамата актьори е впечатляваща – и то не в класическия смисъл на дуел или противопоставяне. По-скоро се усеща едно дълбоко, почти органично сцепление – сякаш единият е проекция на другия. Рипли е огледалото, в което Хайсмит най-сетне се вижда цялостна, с всичките си желания, болки и страхове. Тази връзка е в центъра на спектакъла – и тя не би могла да бъде толкова въздействаща без техните смели, на места уязвими, а на моменти безпощадни изпълнения.
Финалът е двусмислен и преднамерено неразрешим. Виждаме Рипли с нож, после Хайсмит сякаш пронизана от него, но в следващия миг – тя държи оръжието, насочено към него. Смъртта остава неразгадана, вероятна, но и театрално отменена – като миг, който може би вече се е случил, още не е настъпил, или може би никога няма да настъпи. Именно тук се реализира изречената от самата Хайсмит идея, че е достигнала „божествено ниво“, в което може сама да избере кога и как да умре. Постановката ни показва именно това: срещата със себе си преди края – но и отказът да се подчиниш на логиката на времето, пола, властта…
„Швейцария“ е спектакъл, който не търси лесен достъп до публиката. Той изисква вглеждане, търпение и готовност за дълбинно преживяване. Владимир Люцканов продължава линията на театъра като пространство на философско изследване, а не на действие. Постановката е студена, мълчалива, вътрешна — но точно в тази мълчаливост се съдържа взривната енергия на смисъла. Срещата между Патриша Хайсмит и Том Рипли е повече от литературна игра — тя е сблъсък между твореца и неговото собствено отражение, между човека и смъртта му, между желанието за контрол и поканата към края.
В едно време, в което театърът често търси визуален ефект или социален жест, „Швейцария“ напомня, че сцената може да бъде също така и вътрешна камера – бункер на съзнанието, където екзистенциалното се случва шепнешком. Благодарение на силната режисура и дълбоките, интелигентни актьорски интерпретации на Станка Калчева и Боян Арсов, спектакълът се превръща не просто в преживяване, а в опит: среща с измисленото „друго“ в нас, което може би винаги е било по-истинско от нас самите.