На 15 юни предстои гостуването във Варна на спектакъла „Чаплин пианисимо“, посветен на музиката на Чарли Чаплин, представена от неговия син Юджийн Чаплин. Продукцията се показва в рамките на програма „Интермецо“, която е съвместна инициатива на театралния и на музикалния фестивал „Варненско лято“. Тя вече съществува няколко години. Какви са вашите впечатления, допринася ли тя за развитието на двата фестивала и на техните публики?  

Програма „Интермецо“ стартира преди 6 години. Тя беше инспирирана от моето желание да обединим ръце с двата най-големи фестивала в страната, за да можем да представим на публиката по-големи и по-качествени проекти. Това не означава, че в тяхната основна програма няма такива продукции, но тези, които представяме, нито един от двата фестивала не може да си позволи самостоятелно на този етап. Именно „Чаплин пианисимо“ е такъв проект, миналата година театрално-музикалният спектакъл „Адска комедия“ с участието на Джон Малкович беше такъв проект, както и концертът на джазоркестъра на Концертгебау Амстердам&Маделин Бел и много други. Така двата най-големи фестивала, освен че обединяват финансов ресурс, обединяват и нещо много по-важно – своите екипи. Те обединяват сили по линия на рекламните кампании и своя капацитет за висококачествена организация и реализация на културно съдържание. Мисля, че по естествен начин за всичките тези години успяхме да срещнем два вида публика, защото музикалният фестивал „Варненско лято“, имайки предвид че през 2026 г. ще стане на 100 години, има своята невероятна отговорност да пази традицията, но едновременно с това да съумява да преплита съвременните форми на 21. век. Тенденцията в Европа е фестивалите да бъдат по-мултижанрови и да включват повече кросоувър проекти.

Мисля, че много добре се получава и смятам, че музикалната публика вече е и театрална, както и обратното, и това е огромен потенциал за развитие. Разбира се, ако става дума за моето мнение и това на проф. Николай Йорданов, програма „Интермецо“ може да бъде още един цял фестивал. Но не трябва да бъдем чак толкова амбициозни, защото двата фестивала имат гигантски програми, изключително интересни. Дори тази година не можем да насмогнем от гледане на представления и да участваме в съпътстващата програма. Същото важи и за Музикалният фестивал, който се открива на 22 юни и продължава до 5 октомври.

„Чаплин пианисимо“ е един чудесен проект, който ще ни даде възможност да се докоснем до музикално, сценично, филмово и поетично съдържание, което няма къде другаде да бъде видяно. Радвам се, че успяхме да го реализираме. Винаги е добре дошло, когато такъв проект може да се случи в повече от един град в България, защото така се достига до още по-голяма аудитория. Това е невероятна реклама за двата фестивала и се надявам всички да изпитат огромно удоволствие. Всички участници в тези големи международни проекти се превръщат в естествени посланици на двата фестивала. Всички чуждестранни културни представителства в България на държавите членки в Европейския съюз, както и на други страни, подкрепят тези проекти, което спомага за европейската и световната разпознаваемост на фестивалите „Варненско лято“. Мисля, че такива проекти като „Чаплин пианисимо“ движат нещата в положителна посока.

Във Варна вече има изключително много културни събития, в това число и по време на фестивалите. Как отчитате техния ефект, отразява ли се това на самите фестивали?

Аз съм по-скоро положително настроена. Разбира се, всеки организатор на фестивал иска всичките му събития да са разпродадени и залите да са пълни. Със сигурност има тенденция повече театрални и музикални събития да се случват в други пространства по време и извън времето на фестивалите. Но аз твърдо вярвам, че в един град, който към момента е 350 000 души, а през лятото става милион, това, което правим, със сигурност достига до хората.

Разбира се, хората са доста разглезени от това колко бързо и директно стигат до информация. Смятам, че верните фенове на двата фестивала чакат с нетърпение и търсят техните информационни канали. Има и такива, които в забързания си начин на живот забравят за тяхното съществуване. Често различни хора ме питат какво интересно има за гледане и  слушане и когато започна да разказвам, те остават зашеметени от възможностите, които предлагат тези фестивали. Голямо предизвикателство към екипите е да научат как да програмират и да финансират правилните канали и начина, по който да стигнат до публиката. Публиката става все по-претенциозна и очакваща нещо да „почука на вратата“, което не винаги е реалистично. Самата аз понякога не знам към кое събитие по-напред да се насоча. Така че, когато някой ми каже, че няма какво да гледа и нищо не се случва в града, то това са едни отминали митологии, нерелевантни за настоящата обстановка. Смятам, че в България няма по-добри фестивални форми от тези, които развиваме заедно във Варна.

През последните 20 години положихме огромни усилия и постигнахме сериозни успехи по отношение на развитието на културния живот във Варна. Но за съжаление, процесите с културните пространства се развиват по-бавно. Това е болна и тъжна тема, защото потенциалът на града е огромен, а разкриването на нови пространства се случва трудно. Все пак оставам оптимист и вярвам, че в сравнително краткосрочен срок ще имаме нови и обновени пространства, като сградата на сцена „Филиал“ на Драматичния театър. Имаме нужда от повече пространства, за да избегнем усещането за претрупаност и да покажем, че има достатъчно публика в града.

Вие редовно участвате във форуми на различни европейски мрежи в сферата на културата и фестивалите. Какви са вашите впечатления за актуалните процеси във фестивалната дейност в Европа и как фестивалите „Варненско лято“ се позиционират в международен контекст?

Има две мрежи, на които изключително много държа, и смятам, че от тях съм научила много. Затова съм разпространила нашата слава сред техните членовете. Първата е Европейската фестивална асоциация, в която Международният музикален фестивал „Варненско лято“ членува от 80-те години на миналия век. Това е било много прогресивно решение за тогавашните хора, които управлявали фестивала по време на комунизма. Другата мрежа се нарича EUROCITIES. Това е най-голямата неправителствена организация, която обединява представители на всички европейски градове, не само на страните членки на ЕС. Това е най-голямата чадърна организация на Европейската комисия и през нея се оглеждат всички местни политики на европейско ниво. Тя е разделена на различни сегменти – за образование, за култура, за екология, за индустрия, за иновации и така нататък. Аз съм активна, разбира се, в частта, която е свързана с културата.

Двете мрежи се различават по това, че Европейската фестивална асоциация има стотици членове, но отваря своите врати и за нечленове, които да участват в годишните срещи, превърнали се в тридневни или четиридневни конферентно-фестивални формати. Там се събират много делегати от различни страни, включително извън Европейския съюз, и общият фокус е върху фестивалите. EUROCITIES има годишни срещи, които досега бяха две, но пандемията промени тази практика и сега има една среща годишно на живо, където се събират колеги от градски администрации, които се занимават с културни политики. Мога да кажа, че ако останем в разговора, свързан с музикалния и театралния фестивал „Варненско лято“, можем спокойно да имаме самочувствието, че сме конкурентоспособни на това, което колегите правят в Европа. Мнението, че сме изостанали и че нещата там се случват по друг начин, вече не е вярно. Разбира се, както и те, винаги водим битка за финансиране, за пространства и за отношение. Европа извън Балканския полуостров е била по-малко обезпокоявана от различни процеси, в сравнение с нас. Затова имаме повече потребности и нужда от развитие, но със сигурност сме наваксали много неща след 1989 година. Последните 5–8 години има голям прогрес и най-добрата новина е, че поради различни геополитически и политически причини, отношението на останалите членове към нашия регион е много добро. Проявяват все по-голям интерес, искат да правим общи неща, да посещават нашата държава и да идват във Варна. Тези, които са успели да дойдат, не искат да си тръгнат, защото много им харесва. Навсякъде има проблеми и битките, които сме принудени да водим, не се различават географски, но смятам, че сме постигнали много. Уважават ни и в лицето на тези две мрежи имаме не само колеги, но и много приятели и съмишленици.