Интервю на Анита Ангелова с актьора Христо Мутафчиев за моноспектакъла „Боже мой“ от Теа Денолюбова с режисьор Стоян Радев (Народен театър „Иван Вазов“), част от българската селекция на фестивала.
Какво ви вдъхнови да се впуснете в тази роля и как се чувствате, играейки Христос в такава нестандартна обстановка като бар?
Това, което ме вдъхнови, беше Теа Денолюбова – авторката на текста. Тя веднъж ми прочете романа „Жажда“ на Амели Нотомб. Тази книга много ме впечатли и след разговор с Теа й предложих да напише драматургия по романа и тя започна да работи. Когато я запознах с режисьора Стоян Радев, той й каза да забрави за книгата и да напише това, което тя иска да покаже на света. Когато видях готовия текст, се влюбих в него и със Стоян започнахме работа. Смятам, че именно заради това се получи толкова откровено и тръгна разговорът с публиката, която е в бар. Но за мен мястото няма значение. Христос може да бъде навсякъде – в църквата, в стаята, в коридора, в бара – абсолютно навсякъде. Затова не смятам, че мястото е нестандартно. Това е въпрос на гледна точка, а най-важният въпрос е какво иска да каже на хората.
Вие имате дългогодишно сътрудничество с Теа Денолюбова. Как се промени динамиката на работата ви с нея през годините и как това се отрази в настоящия спектакъл?
Познавам Теа от малко момиченце. Тя израсна пред очите ми както в личен, така и в творчески план. Свидетел съм на създаването на първата й книга със стихове, както и на втората, която е с проза. Сега стигнахме до момента, в който прави първите си стъпки в драматургията и се получи успешно. Виждам едно израстване в творчески план. Малкото момиченце стана жена. Малкото дете, което мечтаеше, изведнъж израсна пред мен в творческо същество, което умее да мисли по различен начин и успява да ме въвлече в авантюрата да работя по нейните текстове. Това ми носи изключителна наслада.
Как опитът ви от успешния моноспектакъл „Плач на ангел“ повлия на подхода на работата ви по „Боже мой“?
В „Плач на ангел“ със Стоян имахме изключително ценен репетиционен период, базиран на взаимно разбиране, поглед и интелигентност – природна или придобита. Впоследствие, когато започнахме да работим по „Боже мой“, до такава степен бяхме вглъбени в материала, че само с поглед можехме да се разбираме. Стоян Радев е от този тип режисьори, който не прилага насилие над актьора, а го оставя да работи спокойно, да се себеизрази, самият той да роди това, което иска да каже на публиката. Много приятно се работи с него. Не толкова опитът ми помогна за „Боже мой“, колкото взаимоотношенията, които имаме със Стоян и с Теа. Разбира се, нищо от това нямаше да се случи и без помощта на Боряна Митева – асистент-режисьор на спектакъла.
В пиесата Христос изразява радост от срещата с Юда. Какво според вас е значението на прошката и помирението в техните взаимоотношения?
За мен е огромно, защото трябва да знаем, че Христос и Юда имат специална връзка. Тя не е единствено на основата учител/ученик, а и приятели. От такава гледна точка, когато простиш предателството на приятел, това означава, че си направил нещо, което те удовлетворява. Знаеш, че си направил нещо важно и значимо. Христос до такава степен обича своя приятел Юда, че му обещава всичко. Той дори се шегува с него на много места. Тези взаимоотношения правят впечатление на публиката, защото са поднесени с изключителна лекота. На всичкото отгоре Христос го е изпратил да му купи цигари, защото много му се пуши. Но Юда се мотае, бави се, а когато много ти се пуши, а някой се бави с цигарите, е много изнервящо. Оттук тръгват и по-сериозни взаимоотношения. Например, когато Христос се обръща към него и му изказва много силни думи, поставя го на място.
Как успявате да балансирате между сериозността и хумора, между меланхолията и шегата в „Боже мой“, за да създадете дълбок и запомнящ се диалог с публиката?
На първо място искам да кажа, че това е търсен подход, а на второ, със Стоян и Теа (все пак ние сме екип и не можем един без друг) решихме, че Христос не трябва да бъде дидактичен, да не е нравоучителен в себеизразяването. Още в началото, когато с Теа си говорихме за текста, тя ми каза, че иска думите да излизат от устата му така, че публиката да си каже в един момент: „Този Христос е голям пич. Искам да ми е приятел“. Между другото, на едно представление без да искаме го постигнахме. На фестивала в Шумен играх представлението и след неговия финал една дама ме чакаше и ми каза, че толкова много е харесала моя Христос, че й се приискало по време на представлението да дойде при мен, да ме прегърне и да ми каже, че ме обича. Така разбрах, че сме достигнали заедно до целта. Постигнали сме това, което Теа е мислила в самото начало.
Напоследък по българските сцени се наблюдава нарастване на създаването на моноспектакли. Дори сега на фестивала „Варненско лято“ шест от представленията са в такава форма. Според вас на какво се дължи това?
На желанието на актьорите да се изразяват по различен начин, на желанието им да се отделят от общата група и да покажат своите възможности. Друга причина е появата на хубави текстове за моноспектакли. Има много какво да се каже с тези новодошли пиеси. Щом от толкова дълго време не се е поставял хубав моноспектакъл, това означава, че не е имало достатъчно добри текстове. Имаме достатъчно добри актьори и режисьори, които да ги направят. Изисква се голяма смелост да тръгнеш да правиш моноспектакъл. Подобен тип изява не е за пренебрегване. Аз събирах смелост около 30 години, откакто работя в театъра.
Гледайте „Боже мой“ на 10 юни от 20:00 ч. и на 11 юни от 20:30 ч. в Ретро Клуб, Фестивален и конгресен център.