Интервю на Анита Ангелова с авторката Теа Денолюбова за пиесата „Боже мой“, поставена като моноспектакъл на Христо Мутафчиев от режисьора Стоян Радев (Народен театър „Иван Вазов“), част от българската селекция.
Как се породи идеята да напишете „Боже мой“?
Първоначалното вдъхновение за спектакъла дойде от книга на френската писателка Амели Нотомб, която следя и обичам от години. Веднага след като прочетох романа ѝ „Жажда“, си казах, че текстът трябва да оживее на сцена, не спирах да мисля за него. Но ако трябва да бъда откровена, не съм си представяла, че малко след като разлистих и последната страница (помня, че беше лято, а моите лета винаги са варненски), ще напиша съвсем различна, друга, наша и толкова лична история, която ще живее на сцена. Това е моят дебют в театъра и едва ли щеше да се получи точно този спектакъл без финия поглед на режисьора Стоян Радев, който ми даде криле и свобода да пиша каквото поискам.
През 2019 г. написвате биографичната книга за Христо Мутафчиев „Черно на бяло“. Очевидно имате история с този актьор и навярно изборът именно той да изпълни вашия текст на сцена не е случаен. Какво в текста е отправено лично към него?
С Христо сме близки от много години, той ме познава от дете. Ние сме семейство. Книгата беше нещо като подарък за 50-годишния му юбилей и повод за много часове разговори. Никога преди това не бях писала текст, в чиято основа стоят мислите на друг човек. Беше огромно упражнение по его. Връщайки лентата назад осъзнавам, че това всъщност е било прелюдия към друга игра на его – писането за сцена. Приемам го така, защото аз идвам от света на литературата, където още като тийнейджър правех каквото си поискам. А с „Боже мой“ трябваше да се науча да позволя на другите да играят с думите ми, да ги включат в техния живот, в тяхното звучене, да заживеят с тях. Още един, струва ми се, добър урок, който е сложен за ревниви хора. Но аз имах късмет и огромната привилегия да работя с двама много различни човека, които същевременно си приличат по тяхната, бих казала, споделена чувствителност – Христо и Стоян. А и когато в главата си имаш конкретен актьор, и то точно Христо, писането е в пъти по-лесно.
Каква е целта на паралела между великите инквизитори от времето на Достоевски и съвременния живот на Христос, както е представен в пиесата?
Героят ни е един почти обикновен пияница, на който страшно му се пуши, представя се за Христос, цитира Достоевски, пие, пее и си говори с всички в бара… Нашият Христос, общият ни приятел, както го наричахме по време на работа, бива прогонен от Великия инквизитор. Но не си тръгва, а остава при нас, хората. И е пълен с удивление и възхита към силата, с която се справяме. Всеки ден.
Има ли конкретни лични преживявания или наблюдения, които вдъхновиха сцените, в които Христос говори за обикновения, ежедневен живот?
С годините и различните етапи, през които преминавам, представите ми за любовта се променяха. На пръв поглед обикновената любов и ежедневието без фанфари ме ужасяваха. Исках всичко, но нека е велико, на мига, веднага, младостта е хищна и безотговорна. Отне ми време да разбера, че обикновена любов е оксиморон. Че тя живее в бързия скандал преди лягане, във вечерята, в скуката, в безмерното щастие, в тъгата. Че е всичко друго, но не и обикновена. С „Боже мой“ заших една огромна рана и имам особеното усещане, че животът ми, и нека е обикновен, започва сега. Нашият герой бива лишен именно от това – да усети величието на всичко земно, което ние с пренебрежение наричаме ежедневие.
В пиесата се появява мисълта, че Бог може да е жена. Каква е вашата интерпретация на този възглед и как той се вписва в цялостната тема на произведението?
Героят ни е сигурен, че Бог трябва да е жена. За мен всичко нежно на света е създадено от жените. Светът е роден от любов, от желание, от жена. И точно сега има нужда от огромна прегръдка. Христос в „Боже мой“ копнее за любовта на една конкретна жена, въпреки човешката възможност за „всяка следваща“. Никога не трябва да пренебрегваме понякога страшната възможност да се влюбим, нали?
Първата си стихосбирка, „Сложи ме на пауза“, издавате, когато сте на 16 г., а малко след това публикувате и „Боян“. Казвате, че сте започнала да пишете, след като сте загубила баща си. В „Боже мой“ виждаме появата на дете, което разсъждава и преживява загубата на своя родител по един едновременно детински, но и зрял начин. Когато Христос изслушва неговата история и започва да общува с него като зрял човек, е много ценно. Какво се крие в този финал и кое е най-важното послание, което възрастните трябва да осмислят?
Писането за мен беше просто една стълба за спасение. Имам любима филмова сцена: когато Морган Фрийман се качва в автобуса към Зуахатанео в „Изкуплението Шоушенк“. Писането ме качи на този автобус и чудото за мен се случи, въпреки че години наред не написах нито дума.
А децата… те знаят всички тайни на Вселената, те са учители, те са любов. И когато отнемеш нещо толкова голямо на едно дете, светът се срутва, ангелите полудяват, а Христос… Нашият Христос му помага. Няма защо да крием, че детето на финала, в моята глава и история, съм аз. И за да може малкото сърдито и тъжно момиче, което бях, да се превърне от зрител на фестивала „Варненско лято“ в негов участник, бяха нужни куп ценни хора, които спряха и чуха историите ми. Първият ми разказ, първото ми стихотворение, първата ми пиеса. Да си личен Бог за някого понякога не изисква много, само да го изслушаш.
Гледайте „Боже мой“ на 10 юни от 20:00 ч. и на 11 юни от 20:30 ч. в Ретро Клуб, Фестивален и конгресен център.