По повод представянето на спектакъла на Зафир Раджаб „Племе“ във фестивалната програма ви представяме думи на авторската на пиесата, отличена с няколко награди.
Първата ми идея да напиша „Племе“ (оригинално заглавие: „Племена“) се зароди, когато веднъж гледах документален филм за двойка нечуващи. Жената беше бременна. Те искаха бебето им да бъде глухо.
Порази ме мисълта, че това усещане е общо за много хора, независимо дали са глухи или не. Родителите изпитват огромно удовлетворение, когато виждат качествата, които са предали на децата си. Това включва не само гените, но и ценностите, убежденията и дори определен език.
Когато започнах да се вглеждам в света около мен, забелязах, че племената са навсякъде. Отидох в Ню Йорк и това, което изключително много ме очарова там, бяха ортодоксалните евреи в Уилямсбърг, които бяха облечени в нещо като униформи. Бяха като огромно многочленно семейство. И както някои религии могат да изглеждат напълно безумни за невярващите, така и ритуалите и йерархията в едно семейство могат да изглеждат безсмислени за някой страничен човек.
Научих малко жестомимичен език. Стори ми се изключително уморително. Той изисква да засилиш лицевите си експресии и има различни граматични правила. За „харесва ми“ погалваш врата си надолу и се усмихваш блажено, „не ми харесва“ – погалваш врата си нагоре и правиш физиономия, сякаш ти се повръща. Чувствах се така, сякаш ме карат да приемам личност, която не ми подхожда. Осъзнах колко много изразяваме личността си чрез начина, по който говорим. Не ми харесваше, че трябва да променям личността си. Чувствах се глупава, бавна, объркана, неразбираща. Дали така би изглеждало да си глух човек, който се опитва да следи бърз разговор? Но също така завиждах. Харесваше ми начинът, по който изглежда жестът, когато се използва от тези, които владеят този език свободно. Той може да бъде красив. Не би ли било чудесно да бъдеш „виртуоз“ на жестовия език? Сигурно съществуват такива хора, като поетите или политиците в света на чуващите…
Накрая се замислих за семейството ми – изпълнено със собствени странности, правила, шеги и наказания. Зачудих се какво би станало, ако някой в моето (чуващо, бъбриво) семейство се беше родил глух.
Всичко това присъства в пиесата, чието написване отне много време. Знаех само, че в началото на пиесата ще се потопим в семейна вечеря. Първата сцена беше лесна за написване. Написах я, без да имам каквато и да е идея за персонажите – нито техните имена, нито колко братя и сестри ще има. Странното е, че това е една от сцените, която почти не се промени по време на писането на останалата част от пиесата. Престоя много дълго време, след което бавно написах и останалите. Лудото семейство се роди напълно оформено, единствено ми оставаше да разбера какво се е случило с тях.
Превод от английски: Анита Ангелова
Гледайте „Племе“ от Нина Рейн, режисьор Зафир Раджаб, на 6 юни от 19:00 ч. и на 7 юни от 18:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена.
Снимка: Нина Рейн, фотограф: Andrew Crowley за The Telegraph