Анита Ангелова, студент по театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ, споделя впечатления от спектакъла „Чест“ на Театър 199 от българската селекция на фестивала.

Режисьорът Ивайло Христов за първи път представя на българската сцена пиесата „Чест“ на една от най-популярните австралийски авторки, Джоана Мъри-Смит. Ето че сега спектакълът достигна и до варненските зрители, благодарение на международния театрален фестивал „Варненско лято“.

Гледам спектакъла за втори път и това, което ми прави впечатление, е на първо място  начинът, по-който публиката реагираше. Скрита на последния ред, за пореден пък осъзнах красотата на театъра, която се таи в непрекъснатата промяна на един спектакъл. Промяна, породена от смяната на пространството и публиката. Истината е, че като всяко нещо, и постановката изисква определено време за адаптация. Стори ми се, че актьорите не са имали това време. Въпреки добрата игра, на сцената се усещаше несигурност, която създаваше атмосфера, караща те да си мислиш, че всеки момент нещо ще се обърка. За щастие нищо такова не се случи, а публиката беше повече от въодушевена.

Сега успях да открия нови неща, които са като допълнения към цялостния смисъл на постановката. Тя се опитва да представи последствията от честността, чрез която човек едновременно се самосъхранява, но и погубва. Представлението ни разкрива, че в близките взаимоотношения се появява нещо между тях, което в последствие се оказва, че е излишно. Моето откритие е свързано именно с този излишък. Ако двама души не могат да застанат един срещи друг, да се погледат в очите и да изразят всяко свое вълнение, значи всичко е изгубено. Това, което наблюдаваме е, че между всяка създала се двойка на сцената, застава нещо, което се опитва да разруши тяхната връзка. Онова, което застава между всички, е честта. Но какво всъщност дава тя? Лично спокойствие, за да можеш да живееш без угризения? Или просто обществото те кара да бъдеш такъв, за да не те съди никого? Накрая просто оставаш сам. Всичко това се представя от персонажа на Владимир Карамазов, Джордж. Неговите думи могат да прозвучат като клише, но са и толкова верни: „Чак когато изгубиш нещо, разбираш колко ценно е било.“

Гледайки образа на Кристина Янчева, се замислих защо хората се оставяме да се заличим в една връзка, да забравим себе си, мечтите си, интересите си, за да можем да угодим на нечии други претенции, а след като останем сами, се връщам към истинското си аз. Онова, което не успях да разбера от нейния персонаж – Онър, е дали е изпитала страдание или по-скоро облекчение от раздялата.

Този спектакъл представя един добър и въздействаш актьорски театър. Неговата сила се крие във всяко едно от изпълненията. Всеки от персонажите осъзнава най-дълбокия и искрен начин човек да бъде честен, да бъде верен на самия себе си. Да загърби всеки излишък в живота си и да продължи напред.