Варненският драматичен театър участва във фестивалната селекция на 6 юни със спектакъла „Юн Габриел Боркман“ по Ибсен с режисьор Пламен Марков и с Николай Урумов в главната роля. Десислава Василева разговаря с режисьора за спектакъла.

Ибсен е от най-харесваните и поставяни драматурзи от епохата на модернизма, въпреки това неговите пиеси отсъстваха в афиша на Варненския театър почти 80 години. Какво ви накара да се обърнете към една от най-рядко поставяните пиеси на норвежкия драматург?

Мисля си, че пиесата е важна и за днешния ден и е актуална по отношение на това как ние, хората, си представяме някакви неща. След като има някакво крушение, си представяме, че неизбежно ще се върнем на бял кон и че заслужаваме друга съдба. Този, който са го изгонили отвсякъде, продължава в своето въображение да си мисли, че утре няма да има кой друг да управлява държавата. „Те ще ме върнат, те ще ме помолят, ще разберат, че аз съм бил най-добрият.“ Това явно е много здраво вкоренено в нас. Стори ми се, че особено в днешното време ние виждаме, че някой се е провалил, но той е убеден и разказва на всички, че е бил елиминиран, отстранен и ще дойде пак неговото време. Това е много интересно. Също и за родителите, които чрез децата си се опитват да реабилитират своите провали, което не е естествено. В крайна сметка всеки носи отговорност за своя живот и никой не може да живее вместо някой друг. Стори ми се, че Ибсен е извел в тази пиеса съществени и важни неща за хората. Предположих, че трябва да е интересно и сега.

В спектакъла един от основните елементи е оживеното присъствие на музиката, по която работи Калин Николов. Как решихте да вмъкнете музиката на живо и предизвикателно ли беше за актьорите да усвоят необходимите умения?

Никой от тях не свиреше на тези инструменти. С Калин Николов работим често. Винаги мога да разчитам на него, че ще намери формула за един такъв ход, защото самата пиеса не предполага подобно нещо. Наистина е трудно да се вмъкне, така че да звучи естествено. Взехме това решение, за да приближим тази история към хората.

В пиесата е скандал, че една жена, два пъти развеждана, има връзка с по-млад от нея мъж. Това вече не е кой знае колко интересно. Само жълтите вестници се опитват да опишат, че това е страшно нереално. Едно време вероятно е било скандално. Не можем да разчитаме, че това ще бъде сензационно. Тогава реших, че хората, които учат примерно в технически университет и после искат да станат артисти, е много по-мощна тяга, по-мощен ластик. Да промениш живота си и да скандализираш близките си.

Иначе когато нещо не е приемливо при автора, се иска умение, за да се вплете така че да седи на място. Аз не обичам всички да разбират, че дадено нещо го е измислил режисьорът. Иска ми се това да е като природна картина. Така се е родило, така си е било винаги, а всъщност тук има много радикални промени. Но кой се интересува от тях. Въпросът е историята да е интересна и вълнуваща за тези, които сега я гледат.

Спектакълът събира две поколения актьори и не можем да не отличим присъствието на Николай Урумов, който е познат основно като комедиен актьор. Как решихте да поверите главната роля именно на него?

Цялото ми решение премества нещата от едно по-психологическа драма в една по-гротескна трагедия, която има в себе си много необясними неща. Познавам Николай  отдавна и знам, че може да бъде много добър и в драматичните спектакли. Тук въпросът е такъв, че трябва да се движи на ръба от комедията и гротеската. Така е замислено. Не беше трудно да се сетя за него. Страховете ми бяха, че е твърде познат от комични представления и  може да се опита да мине по по-лесната част. Трябва да кажа, че съм много доволен от него. Той беше изключително добросъвестен, изключително вплетен в тази работа и беше много активен участник. Изборът ми е въпрос на централна концепция. Не ми беше необходим популярен артист, а артист, който умее да се движи по тази тънка граница. Аз се радвам, че днес ще отбележим 60-годишния му юбилей с една такава достойна, голяма Ибсенова роля. Някъде четох, и му го показах даже, че най-добрата мъжка роля на Ибсен била Юн Габриел Боркман. Най-добрата женска мисля, че беше Хеда Габлер. Но всеки си има право на мнение. Задачата е трудна и той успява да държи. Искаше ми се в представлението да бъдат съвременни хора с любимото ми незабележимо преминаване между жанровете.