С представлението „Юн Габриел Боркман“ на Варненския театър на 6 юни отбелязваме 60-годишния юбилей на известния актьор Николай Урумов. Жаклин Добрева разговаря с него за работата му с режисьора Пламен Марков по Ибсеновата пиеса.
След 80-годишна пауза отново се поставя Ибсен на варненска сцена, а режисьорът Пламен Марков поверява най-сложната роля на вас. Какво беше първото ви впечатление за образа на бившия управител на банка Юн Габриел Боркман?
До този момент не бях работил по пиеса на Ибсен. Това беше първата ми среща с този драматург. А колкото до първата ми среща с героя, от нея разбрах, че това е човек, който носи своята голяма драма. Бих го оприличил на болезнен идеалист; мечтател, който живее в собствения си свят. За жалост, в стремежа си да сбъдне мечтите си, той жертва семейството си, приятелите си, жертва любимата си и всичко това за негова лична изгода. Изключително сложна и противоречива личност.

Наистина сложен, провокативен и запомнящ се е този герой на Ибсен. Срещнахте ли предизвикателства при изграждането на образа?
Когато Пламен Марков ме покани да изиграя Боркман, ми каза следното: „Крайно време е да напомним на зрителите за твоя драматичен натюрел“. И наистина беше предизвикателство да вляза в толкова нетипична за мен роля през последните години. А и вече споменах за противоречивата личност на този персонаж. Как се играе противоречие? Човек в различни ситуации изпада в особени крайности спрямо хората, това беше предизвикателство. Изцяло се доверих на Пламен Марков. Той беше изключително подготвен за този работен процес. Моите колеги от Варненския театър също бяха много отдадени и ми помагаха. Така че това, което постигнах на сцената, е плод на една колективна работа и съм благодарен, че имах тази възможност.

Засегнахте и следващия ми въпрос, който е относно работата с Пламен Марков? Каква според вас трябва да е връзката актьор – режисьор, за да бъде успешна?
Не се срещам за първи път с Пламен Марков през творческия си път. Запознах се с него, когато още беше директор на Сливенския театър, а аз едно войниче, на което му предстоеше да се уволнява. Това беше най-силният период на театъра. Спомням си, че големите артисти – Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Йорданка Стефанова, участваха в постановките. Слави Шкаров също работеше там. Този театър беше мечта за всеки. И тъй като след казармата все още не бях приет във ВИТИЗ, моята мечта беше да бъда сценичен работник в Сливенския театър. Така се запознах и с Пламен Марков. По-късно той стана директор на Сатиричния театър и ме покани да бъда част от трупата. Работили сме заедно по постановката „Черепът на жената“ от Мартин Макдона в Народния театър. И след всяка среща си казвахме, че трябва да има продължение това наше съвместно творческо взаимодействие. И последната ни среща се случи във Варна – неговата Варна и най-големият град в моето детство. А относно втория въпрос, отговорът е безрезервна вяра. Актьорът трябва да се довери на режисьора, защото ние, актьорите, сме само едни проводници на режисьорската концепция. Ако има доверие, нещата се получават. Ако има съмнение, колебание или се правят компромиси, нещата не се получават.
Можем ли да открием прилики с персонажи от нашето съвремие в този прочит на Ибсен от Пламен Марков? Какви са те?
Да, много прилика има с персонажи от нашия политически и обществен живот.