Журналистката Цветелина Петрунова от bTV споделя пред Анита Ангелова своите впечатления от постановката „Сирано дьо Бержерак“ на Театър „Българска армия“ и от фестивала.

Първият ми досег със Сирано беше по време на „Лекция номер три“ на Камен Донев – „Възгледите на един учител за силата на словото“ в зала 1 на НДК. В нея той вплете образа на Сирано и показа колко се е променил заради него. Тогава представлението свърши с изречението: „Ако искате да разберете какво се случва на финала със Сирано, заповядайте на представлението в Театър „Българска армия“. Това събуди интереса ми и така отидох да гледам „Сирано дьо Бержерак“. Тази вечер гледах спектакъла за втори път, в една съвсем различна фестивална среда. Много е хубаво да гледаш театър  в подобна среда, защото тази наситеност от представления ти помага да останеш „вътре“ в театъра и да събираш безброй емоции.

Смятам, че „Сирано дьо Бержерак“ е представление, което е необходимо да бъде видяно. Едно от най-силните заглавя на Театър „Българска армия“. То винаги пълни залите и това се доказа и днес. Пристрастна съм към Камен Донев и към начина, по който той играе. Към начина, по който умее да се превъплъщава в даден персонаж. Също така и да вмъкне идеята за българското, както прави и в образа на Сирано.  Все пак той е много далечен от манталитета, който имаме тук.

Свързвам спектакъла с думите и словото. Колко силно е словото и умението да боравим с него по правилния начин, как могат думите да те накарат да се влюбиш истински, без да се питаш кой наистина стои зад тези думи. Смятам, че начинът, по който изразяваш любовта си, е свързан с начина на общуването ти с хората. Спектакълът успява да накара зрителя да остане съпричастен в цялата ситуация.

Това представление дава голям шанс на Ясен Атанасов. Мисля, че това е първата му толкова голяма роля, която ще го изкара на върха. Познавам Ясен от работата ми като журналист и репортер. Тук виждам един съвсем различен човек. Образът на Кристиян показва този тип вярно приятелство, което е почти невъзможно да видим в днешно време. Приятелството, което минава през годините и се случва заради годините. Много трудно можем да си представим предаността на един зрял човек, какъвто е Сирано, към младия кадет, който тепърва встъпва в земята на живота и започва да я отъпква. Пътят на Сирано вече е отъпкан; той хваща за ръка Кристиян и го поставя върху тази пътека. Дава му шанс да порасне чрез словото. Дали му прави услуга или не, това всеки сам за себе си трябва да реши. Всеки млад човек иска бързо да порасне, мечтае за свободата на това сам да взема решения. Обвързвам образа на Ясен Атанасов с всички млади момчета, които искат да бъдат Дон Кихот на своето време, мечтаят да нарамят пушка и да тръгнат заедно в своите малки борби. Смъртта на Кристиян показва точно това бързо порасване.

Мисля, че вярата, която има към Сирано, го подтиква към смъртта, защото иска да покаже, че е безстрашен. Тук идва и идеята за какви неща трябва да бъдем безстрашни, от какви неща трябва да се страхуваме. Трябва ли да се страхуваме да показваме любовта си, трябва ли бъдем безстрашни спрямо смъртта. Моят съвет е да бъдем безстрашни в това да показваме истинските си чувства. Именно тази свобода на чувствата липсва у Сирано.

За първа година съм на фестивала. Спомням си, че миналата година дойдох във Варна някъде през юли и видях плакати на наскоро отминалото му 29-о издание. Тогава си казах: „Колко хубава програма! Как съм могла да пропусна това събитие“. Тогава си пожелах да участвам под някаква форма на този фестивал. Когато преди известно време ми се обади Илко Ганев да ме покани, бях много щастлива. Аз съм  наистина много възхитена от неговата работа и съм му много благодарна, че ме въвлече в този фестивал по някакъв начин.

Фестивалът има прекрасен дух! Да гледаш български и международни спектакли в рамките на няколко дни и това да се случи в морската ни столица, е нещо възхитително. Нещо, което наистина си заслужава да бъде видяно. Сцената оживява както навън, така и вътре. Целият град започва да цени театъра една идея повече, а какво по-хубаво от това.