Романтическата пиеса на Едмон Ростан „Сирано дьо Бержерак“ триумфира по театралните сцени вече повече от век. Нейният герой е от най-притегателните образи в световната драматургия. Постановката на Стоян Радев в Театър „Българска армия” е най-новата ѝ интерпретация на българска сцена и е част от фестивалната селекция. С режисьора разговаря Анита Ангелова.

 

През изминалата година софийската публика видя два различни прочита на пиесата „Сирано дьо Бержерак“. Беше представен запис от NT Live на спектакъла „Сирано дьо Бержерак“ с режисьор Джейми Лойд в рамките на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“. Няколко месеца след това беше представена премиерата на вашия спектакъл. Излезе и нова холивудска продукция върху пиесата под формата на мюзикъл. Изглежда има възобновен интерес към пиесата на Едмон Ростан. На какво според вас се дължи той и с какво ви привлече тя?

Интересът към „Сирано дьо Бержерак“ не стихва от написването на пиесата в края на XIX век до днес. Моето желание да я поставя беше свързвано съвсем конкретно с периода на пандемията. За дълго време хората обърнаха поглед към заплахата за своето съществуване, човечеството понесе загуби и мрачната статистика за броя на починалите стана ежедневна тема. В такъв момент за мен беше важно да се върнем към едно романтическо измерение, което надхвърля стремежа към физическо оцеляване, да преоткрием богатото съдържание на живота, независимо от неговата продължителност. Самият Едмон Ростан става жертва на испанския грип, но творбата му, изпълнена с любовни терзания, смях, самоирония, доблестно противоборство, поетично вдъхновение и героичен патос, остава безсмъртна.

Какво в актьорската природа на Камен Донев ви привлече, за да се обърнете към него за главната роля?

С Камен се познаваме отдавна. Работили сме няколко пъти още преди началото на неговата солова кариера от последните години, като винаги сме се опитвали да постигаме възможно най-широка амплитуда на актьорското изпълнение в плана на трагикомичното. Това желание се пренесе и в индивидуалните му проекти. Той разполага с много богат регистър и в случая със Сирано се получи едно преливане от характера на актьора към образа и обратно – от характера на образа към актьора. Двете страни придадоха автентичност и смисъл една на друга.

Спектакълът съчетава хореографски и музикални елементи. Какво искахте те да допринесат за цялостното внушение?

Самият герой е съчетание от много таланти, в него има литература, музика, танц, бойни изкуства, научни прозрения, публицистика – спектакълът прилича на човека, чието име носи.

Тази година отбелязваме 30-тия юбилей на МТФ „Варненско лято“. С какво свързвате този фестивал и имате ли ярък спомен от някое от изданията му, който бихте искали да споделите?

Аз се радвам, че моите спектакли често стават част от селекцията и благодаря за специфично проявеното внимание, защото работата ми не е точно фестивален тип. Не разчитам на авангардна иновативност, а по-скоро търся винаги живото класическо театрално преживяване, в което публиката преоткрива и преживява това, което уж знае, но е забравила, и само добрият стар театър може да ѝ го припомни. Ярък спомен от съвсем близкото минало е програмата на фестивала през онези дни, когато залите бяха затворени – възможността да се гледат постановки онлайн беше изключителна.