На 4 юни от 21:30 ч. на пл. „Независимост“ ще прозвучи поезията на Миряна Башева в спектакъла „Мислещи тръстики“, посветен на нея. Режисьорът Маргарита Младенова го създава със студенти от втори курс от нейния клас по Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ, а музиката е на любимия на няколко поколения композитор Стефан Димитров. Ето какво казва тя: „Тъкмо сега – в окото на кризата – е време за поезия… Да изправим на сцената „от упор“ силното слово на Миряна Башева, един апостол на съвременната българска поезия. За нас – нейните връстници – поемите на Миряна и песните на Стефан Димитров са откровение за артистичната ни младост. За двайсетте момчета и момичета от клас „Младеновите“ – нейните говорители от сцената – те са събитие.“

Марина Бозаджиева, студент по театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ, разговаря с  Андрей Стоименов, Стефани Николова и Преслав Тарпанов, участници в спектакъла, за тяхната гледна точка към него.

До колко успяхте да се потопите в поезията на Миряна Башева, която е писала в едно друго време?

Преслав: В това отношение беше от значение, че става въпрос за поетеса, която проф. Младенова лично е познавала. Както и че по музиката работихме със Стефан Димитров, който също сподели собствения си опит с Миряна Башева.

Андрей: Самите поеми са писани във време, която е много далеч от нас, а именно във времето на комунизма. За нас беше важно да се запознаем с имената, които поетеса споменава и цитира в поемите си като Маяковски, Есенин, Висоцки и др.

Музикалната среда на спектакъла включва шлагерните песни от 1970-те и 1980-те години. Намирате ли този вид музика близка до самите вас и  оказа ли тя влияние на вашето изпълнение?

Преслав: Някои от песните имат едно вечно усещане. Те звучат актуално и до днес. И макар да има хора, които да твърдят, че естрадната музика не им допада, важното за нея е ,че все още има какво да каже, има съдържание в текстовете ѝ. За нас в това отношение беше интересна и реакцията на публиката в това представление. Сред нея винаги има хора, които все още се припознават в тези текстове. И въпреки че тази музика не е толкова в духа на нашето време, когато видим техните реакции, ние я усещаме като наша.

Стефани: Имахме и среща със Стефан Димитров, който ни въведе в духа на тези песни и помогна да намерим общото между нас и тази музика. Представлението и за нас няма да е същото, ако тези песни не са част от него. След „Нека да е лято“, с която започваме спектакъла, публиката ни ръкопляска и ни дава един устремен старт.

Трудно ли се намира границата между рецитала и обвързването на поезия в цялостна драматизация?

Преслав: Интересното на този спектакъл е именно че не следва определена хронологична драматургия. Има си вътрешни връзки и структура, но не е пиеса и това беше и трудната част.

Стефани: Да, но аз мисля, че вече сме изградили една вътрешна парабола и въпреки че няма кой да ти подаде реплика, която ти да захванеш, връзките ги има и успяваме да я следваме.

Спектакълът е много динамичен.

Стефани: Без тази динамика духът на поезията на Миряна Башева няма да може да се усети по начин, който да я извиси над битийното и над затворения прочит.

Преслав: Поезията поначало има ритъм, има вътрешна динамика и това изиграва своята роля.

Според вас какво ще допринесе за спектакъла неговото изнасяне от затворената театрална сцена на площада в специалната версия на открито, която подготвяте за фестивала?

Преслав: Поначало представлението се смята, че има площаден характер. Проф. Младенова многократно е споменавала, че това е площадна поезия, че дори и да излезеш на улицата, тя ще има същата тежест. Надявам се това, че сменяме средата, да ни подтикне към нещо ново. Дори в спектакъла има много моменти, които изглеждат взети директно от площада и от улицата. Така че сега, с изнасянето им навън, ще се върнат там, където принадлежат.

Андрей: Вярвам, че нещо в нас ще се освободи, като сме под открито небе.

Смятате ли, че формата на театрален поетичен рецитал има бъдеще и какво от работата си с поезия на сцената ще запазите в актьорската си практика и занапред?

Андрей: Някъде четох, че е голяма смелост да се поставя поезия на сцена и е факт, че това сега не се прави много. Надявам се за в бъдеще да има повече такива спектакли, защото поезията винаги трябва да присъства в живота ни. Това, което аз ще взема за себе си като актьор, е, че поемата е сгъстен живот и когато ти се качиш на крилете ѝ, знаеш как да се повдигнеш на пръсти и да видиш отвъд нея.

Какво заглавие вие бихте дали на спектакъла?

Андрей: Нека да е лято.

Преслав: Късо съединение.

Стефани: Безнадежден случай.