Проф. Людмил Димитров е от водещите преводачи от и на словенски език, удостоен с наградата на Съюза на словенските литературни преводачи на името на големия преводач, есеист и литературен историк Янко Лаврин – най-престижното признание за превод в Словения, преподавател е във Факултета по славянски фиологии в СУ “Климент Охридски”. В негов превод излизат две издания на словенска драматургия на български, сред които е сборникът „Мъртвият идва за любимата си“, включващ пет съвременни пиеси. Сред тях е и едноименният текст на Светлана Макарович. Спектакълът на известния словенски режисьор Йерней Лоренци върху него е част от международната селекция на фестивала. В очакване на неговото гостуване Наталия Вълкова разговаря с проф. Димитров за значимостта на пиесата и за впечатленията му от представлението на Лоренци, отличено в Словения с наградата на Асоциацията на театралните критици за най-добър спектакъл.  

  

Светлана Макарович е от изявените словенски авторки, наричат я дори “грандамата на словенската литература”. Освен стихове, проза и детски приказки, тя пише и за театър. Пиесата ѝ „Мъртвият идва за любимата си“ е от 1986 г. и продължава да се поставя и до днес. С какво се отличава тя според Вас? 

Пиесата се вписва в жанра на баладичната драма, широко разпространен сред славяните в Австро-Унгария в края на ХІХ и първата трета на ХХ век. Макарович се обръща към архетипи, силно устойчиви в общочовешката и в частност – в словенската менталност, като живот и смърт, любовния триъгълник (съперничеството), капаните на брака по сметка и неминуемата жертва, вярванията, ритуалите, уроките. Сюжетът наподобява баладата на Готфрид Бюргер „Ленора“ във варианта, в който я преработва най-големият поет на Словения, Франце Прешерн. Авторката интерпретира темата въздействащо и от неочакван ъгъл: през симптомите на раздвоението на личността (шизофренията) въвежда две героини, първа и втора Мицика, всяка от които се опитва да надделее над другата. С тях е и свети Тадей – скитник, чудак, ясновидец, изповедник на грехове. Има и две майки. И загадъчно умрелият Анзел, който се връща от гроба, за да изживее още една любовна нощ със своята Мицика. Замислена първоначално за куклен театър, пиесата постига сериозен успех в различни и дори неочаквани ракурси – поставена е като радиотеатър в Хърватия, Унгария, Германия, Полша, Нова Зеландия и Италия. За първи път на драматична сцена е осъществена от режисьора Томаж Пандур в Градския люблянски театър през 1980-те. Но световна популярност ѝ донесе спектакълът на Йерней Лоренци в Прешерновия театър в Кран от 2014 г.

Как тази пиеса се вписва в съвременната словенска драматургия?

Текстът възниква в един тревожен, кръстопътен за Словения период. През 1980 г. умира диктаторът Йосип Броз Тито и в Югославия рязко се изострят центробежните процеси с огромно напрежение между отделните националности на отдавна забуксувалата федерация, навлязла в някакво опасно „междуцарствие“, в което всеки тегли чергата към себе си. Развихрят се омразата, корупцията, доносите, подозрението, локалният шовинизъм. Словенците са обявени за „черната овца“ – нещо напълно несправедливо към тях, доколкото и днес те са хората с най-изразеното европейско мислене и развитие спрямо всички свои бивши сънародници. Единственият изход от тази психологическа „тапа“ е метафоричният, многозначен, „езоповски“ език и изкуствено наивизираният сюжет, разказан уж за деца, който много рядко, почти никога не се подлага на цензуриране. Всъщност неща, познати и у нас. Но тъй като е неслучайна писателка и личност с богата литературна култура и сериозен опит тъкмо в авторската приказка, Светлана Макарович успява да имплицира универсални послания в конкретна история, с които, от една страна, разказва актуалната ситуация, но от друга, надмогва злобата на деня. Конкретната пиеса е сред редките образци на добра драматургия от 1980-те години в посттитова СФРЮ.

 Имали сте възможността да гледате спектакъла на Йерней Лоренци върху „Мъртвият идва за любимата си“, който гостува на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Какъв е подходът на режисьора към текста?

Както стана дума, истинският живот и популярност на текста започна през 2014 г. с постановката на Лоренци в Прешерновия театър в град Кран – същия, който всяка година организира известния фестивал „Седмица на словенската драма“. Гледал съм нееднократно спектакъла на различни места и винаги много ми се е искало да гостува и у нас. И ето, той най-сетне пристига, макар и с осем години закъснение. И все пак е чудесно, че ще го видим на живо.

Това е етапна постановка за Лоренци. В нея за първи той приложи успешно поетиката, която после видяхме в „Илиада“: всички актьори през цялото време са на сцената, но докато в „Илиада“ имаше и отделен оркестър, който свири на живо, тук самите актьори са и оркестър. Режисьорът работи със свой постоянен екип – композитор и сценограф, и от проект в проект те разработват започнати, но неизявени докрай като потенциал мотиви и подходи, не толкова до тяхното изчерпване, колкото до модифицирането им на друго равнище, прерастването им в нещо по-цялостно, по-монолитно. Залага се не на материалния, илюстративен сценографски образ, разбиран от Лоренци като лъжлив помощник, по-точно манипулатор на действието, а на преживяването, на пределната вътрешна отдаденост във функцията ѝ на чисто актьорско отношение към образа и посланието. Има едно органично кръстосване между театъра на превъплъщението и театъра на остранностяването: едновременност на вън и вътре, което полемизира случващото се през цялото време и позволява на зрителя да извърви своя път към истина за видяното и през него – към истината за себе си. Тук, за разлика от други свои опити, Лоренци е педантично верен на текста.

Според Вас по какъв начин драматургията на Макарович ще кореспондира с българската публика?

Пиесата засяга общочовешки проблеми, в които отекват идентични мотиви от нашата литература и митологичната драма, започната от времето на модернизма и продължаваща досега, а спектакълът може – и смятам, че това ще се случи – да активира и запълни потребността от пълноценно естетическо и художествено съпреживяване на видяното и нещо особено необходимо днес: да потвърди поразколебаните критерии на интелигентния български зрител за добър и неподправен театър.