Фестивалът отбелязва 400-годишнината от рождението на големия френски класик Молиер с излъчване на 1 юни на спектакъла „Тартюф, лицемерът“, създаден на сцената на „Комеди Франсез“ от режисьора Иво ван Хове върху нецензурираната версия на пиесата. Театроведът проф. Венета Дойчева споделя първи впечатления от спектакъла.
Едно от събитията на фестивала е излъчването на филмираната постановка на „Комеди Франсез“ „Тартюф, лицемерът“ на режисьора Иво ван Хове. Тя е важна заради това, че тази година Франция и въобще целият цивилизован свят отбелязват 400 години от рождението на Молиер. Това е една театрална фигура, която има огромно значение в световен мащаб. За френската култура той е много важен автор; от онези, които формират чувствителността, духовността, вкуса, преживяването на света на французите. Молиер има огромно значение и за развитието на българския театър. Много е поставян, бил е адаптиран още в зората на нашите театрални опити във Възраждането, а и след това.
Сега видяхме един нов спектакъл. Много показателен е жестът, който са направили „Комеди Франсез“ с това, че премиерата на този спектакъл е в датата на рождението на Молиер, което е много красиво и символично. Спектакълът представя един изцяло съвременен поглед към света на една позната пиеса. Някои биха казали, че тя е банализирана, преексплоатирана, че проблематиката на „Тартюф“ е поглеждана от толкова различни погледи и с различни акценти, че като че ли вече няма какво да се каже. Точно тези твърдения спектакълът опровергава. Първо важно обстоятелство е, че постановката е създадена на базата на версия на пиесата, която изследователите на Молиер смятат за оригиналния, първи вариант на творбата. Тя е по-кратка, в три действия, но по ред исторически причини Молиер я разширява с още две действия. Изненадващото е, че този вариант се оказва много стегнат, много концентриран и съсредоточава още на ниво текст конфликта върху най-важното. Това ясно личи от спектакъла. В прочита, който Иво ван Хове ни предлага, най-важното се оказва питането, размисълът, дискусията около това какво е в състояние да разруши една общност, едно семейство – онова, което би трябвало да бъде неразрушимо, което не може да подлежи на взривяване. От тази гледна точка пиесата представя един остър, директен сблъсък с идеологията, която Тартюф внася в този дом. При Молиер, разбира се, това е силно преувеличено. но в интерпретацията, която „Комеди Франсез“ ни предлага, много силно се акцентира върху това, че разрухата до голяма степен винаги е и отвътре. Процесът на деградация, която съвременните общества преживяват, е процес на „атаки“ както отвън, така и отвътре.
В езика на спектакъла това е интерпретирано през централните персонажи, през Тартюф, който тук изненадващо е един много симпатичен, много чаровен, млад, привлекателен, съвременен човек, който играе на ръба на фанатичното, почти маниакалното. На моменти той добива дори зловещо излъчване. Но през цялото време се прокрадва линията, че той по-скоро играе. През цялото време спектакълът поставя публиката пред въпроса играе ли Тартюф някаква своя игра или действително е такъв, за какъвто се представя. Едно от важните неща на това представление е, че режисьорът не желае да абсолютизира нито един от тези отговори. Той дава достатъчно храна за размисъл и убедителна аргументация и в двете посоки на допускането кой и какъв е Тартюф.
Втората много важна линия, която разсъждава относно това защо настъпват тези процеси на разпад, се корени в поведението вътре в самото семейство. Оказва се, че членовете на това семейство са е в различни светове, които вече не се докосват в ценностен план. От най-възрастните – майката на Оргон, през средното поколение на семейството и особено съпругата Елмира, за която убедително се подсказва, че може би искрено се поддава на съблазънта и ухажването от страна на Тартюф, до най-младите, които също се лутат в това с какви аргументи да защитят себе си и своята правота. Това вече превръща представлението в един много сложен свят, в който доминира дискусионното начало – състояние на един вътрешен дебат относно това коя е логиката, която би трябвало да бъде приемана просто като убедителна, и коя трябва да бъде наистина значима, наистина ценна.
В краткото въведение към представлението в началото на записа режисьорът казва, че е търсил точно това – да даде една картина, в която едновременно съжителстват няколко абсолютно автентични и убедителни линии на правота, на защита, на убеденост, на автентичност. Зрителят е принуден да размишлява. Това представлението го постига.
Мисля, че спектакълът е много интересен и с него фестивалът е направил един повече от прекрасен избор. Усетих това по реакциите на публиката; хората гледаха с огромно любопитство. Той е сложен, впечатляващ, с майсторска актьорска игра. Много концентрирани актьори, които наистина владеят това поетично, мерено слово, което само по себе си е красиво. Като че ли те наистина си мислят и говорят в стих. Но най-важното е, че те плътно стояха в това постепенно отваряне на широките възможности за защита на всеки персонаж.
Тъй като, разбира се, годишнината на фестивала е доста респектираща, тя задължава да се обърнем назад, да погледнем какво е било. Аз съм проследила почти целия живот на фестивала. Разбира се, имало е моменти, в които поради различни причини не съм присъствала, така че не мога да кажа, че абсолютно всичко съм видяла в цялата му биография, но в голяма степен съм била участник по най-различни начини.
Първото, което искам да кажа, е, че за мен винаги е било много голямо удоволствие, радост и предизвикателство да бъда част от провеждането, от подготовката, от случването на фестивала или да съм по-скоро само гост. Според най-впечатляващото и заслужаващо уважение е може би това, че той беше наистина първа стъпка в това българският театър да изгради свой силен форум и да се отвори към света, така че да покаже себе си. Да предлага много и най-разнообразни български спектакли. Да има възможност чужди гости да видят това, което правят българските театрали. В същото време да предложи на публиката във Варна и на колегите разнообразни предложения от чужбина. Мисля, че най-голямото качество на фестивала е, че програмата винаги е била много добре издържана в художествено отношение.
Като най-силни спомени, откроявам няколко мои лични впечатления от отделни актьорски присъствия. Може би най-впечатляващо за мен и най-необичайно актьорско участие беше това на режисьора Димитър Гочев. Той беше постановчик и сам играеше в спектакъла си „Филоктет“. Това за мен беше изключително преживяване. Да бъдем зрители на това как играе един режисьор. Оказа се, че той е интересен актьор със своето сетивно, емоционално и визуално присъствие. Имам силен спомен от цялата негова фигура, от неговото характерно лице, от дългата му коса и жеста, който непрекъснато прави с прибирането на косата. Изобщо той е една голяма личност, един много талантлив творец, който е гостувал тук и с други свои представления.
Друг от най-незабравимите ми спомени отново е свързан с актьорско изпълнение – на Брус Майерс в спектакъла на Питър Брук „Великият инквизитор“, който всъщност беше моноспектакъл. За мен той е свидетелство за това с колко пестелива, почти статична и лаконична игра един актьор може да разгърне цялата философска сложност, която се съдържа в едноименния откъс от романа „Братя Карамазови“ на Достоевски. Спектаклите, които са били от изключително качество, прекрасни и вълнуващи, са наистина много. Но като лични силни впечатления може би мога да отделя тези двата.
Върху материала работи Анита Ангелова