Венелин Шурелов е сред най-изявените български сценографи и визуални артисти. Вече десет години той е автор на образите на фестивала, които виждате по неговите плакати и афиши. С него разговаряме за специфичното в подхода му към тяхното създаване и за историята зад тазгодишното изображение.
Вече 10 години създаваш образите за изданията на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Как подхождаш към всеки от тях и с какви послания се стремиш да ги зареждаш?
Може да се каже, че има определен подход. В историята на досегашните образи винаги има конкретно замислен процес, който ги произвежда. Те са резултат от някаква случка. Обикновено предизвиквам нещо като микро събитие, което фотографирам. Имам някаква първоначална идея и нямам гаранции, че от нея ще излезе силен образ и подходящ плакат. С фестивалния екип очакваме с нетърпение какво ще излезе. Може би и с леко напрежение. Първоначалните ни разговори са като шамански сеанс, в който аз се опитвам да ги убедя в едни видения, а те стават съучастници, които се опитват да ги дешифрират. Имаме различни гласни и негласни споразумения. Във фестивалния образ търсим представа за театралност, която липсва пряко в селектираните спектакли, но и театралност, която е гранична сама по себе си. Някои от визуалните сюжети в плакатите са производни на самостоятелни арт обекти, пърформанси, инсталации, акции. Същевременно много често виждаме във фестивалната програма такива форми. Съобщението към зрителите е, че това е широко скроен фестивал, ще видите утвърдени заглавия и театрали, но може да се наложи и да адаптирате сетива към непознатото. Напълно естествено ми се струва през визуалната идентичност да се зададе подобна готовност.
Би ли разказал историята зад тазгодишното водещо изображение, което създаде за фестивала?
Историята на тазгодишното изображение е свързана с трагичните събития в Украйна. Централните фигури са на жена и дете, хванати за ръце. Жената държи изрязан от дърво автомат, на главите си имат метални шлемове, подобни на каски, а за фон са автентичните постапокалиптични руини на Захарна фабрика в София. От цялата брутална образност, която започна да пристига от войната в Украйна, избрах да включа тези, които обикновено не попадат в представите за героичност. В съзнанието ми се запечатаха кадрите с въоръжени жени, както и случката с онова самотно дете, достигнало пеша границата с малко багаж и изписан на ръката му телефонен номер. Самодоволното, пренебрежително, дори презрително отношение на голяма част от българите към героите в тази съвременна трагедия ме предизвика да „разиграя“ това подобие на наш терен. Все повече се убеждавам в това, че ние сме жертви на една добре прикрита война водена през цялото време на прехода. Цялата ни действителност е силно пропита от доскорошната диктатура, но сега приела формата на опортюнистичен посткомунизъм. Фатални са разрушенията върху инфраструктурата на съзнанието, бомбардирана е взаимността, опустошен е колективният ум.