„Шест бранденбургски концерта” на Анне Тереза Де Кеерсмакер е един от най-прекрасните танцови спектакли, които съм гледала. Работата на белгийската хореографка е своеобразно проникновение по отношение музиката на Бах, изключително прецизна и в пълен синхрон с бароковата музика – като величие, мощ и вътрешна мяра. Спектакълът впечатлява не само с дълбокото усещане и разбиране за музиката, красотата и елегантността, стила и културата, които носи, но най-вече с факта, че изпълва със смисъл всички тези абстрактни понятия. Няма нищо случайно или декоративно – нито в изборите, нито в изпълнението. Истински сериозна работа. И когато сериозното може да изглежда по този начин и да бъде другото име за лекота, простота и финес, тогава наистина имаме голяма работа!

Отправната точка на заниманията на Анне Тереза с танц всъщност винаги е била музиката. Музиката е нейното първо образование и основното ѝ хореографско вдъхновение. Това, което тя прави в танца, е да развива стратегии за изразяването ѝ чрез движение. Един от ранните ѝ спектакли „Fase: Four Movements to Music of Steve Reich”, 1982 г, който прави вследствие престоя си в Tisch School of the Arts, Ню Йорк, задава основния ѝ интерес и начин на работа, които ще бележат по-нататъшната ѝ хореографска кариера. Музиката на Стив Райх я впечатлява със своята едновременно простота и сложност, минимализъм и репетативност, отразени в прости и строги музикални структури, на които хореографката намира движенчески едновременно аналог и антагонист. Докато работи върху този спектакъл, единствената друга музика, която звучи в студиото, са „Бранденбургските концерти“ на Бах.

Като че ли във фокуса на търсенията на Анне Тереза – и в музиката, и в танца – е достигането до някаква същност, до онова нещо, което поражда и оправдава движението или музикалната фраза – а именно докосването до/въплъщаването на душата/абсолюта/божественото/смисъла. Движението никога не е случайно. И то, и музиката, която го вдъхновява, по различен начин реализират идеята за красота – в смисъла ѝ на земно изражение на божествената (дис)хармония. Музиката на Стив Райх изразява душата на едно време (втората половина на 20. век), в което класическите идеи за човешко и красиво са се разпаднали вследствие преживените катаклизми и нещата трябва да се оголят до абсолютния минимум, преди да започнат да се преизмислят наново. Бароковата музика на Бах въплъщава божествения абсолют във време, в което в това се изразяват смисълът и красотата на изкуството.

„Шест бранденбургски концерта” е петата творба на Анне Тереза де Кеерсмакер върху композиции на Йохан Себастиан Бах. Музиката му изразява човешкия копнеж – който ползва изкуството за свой инструмент – да възпроизведе на земята божествената хармония, като съчетава в себе си едновременно простота, яснота, определени правила, но и игра. „Бах превръща тема, състояща се от четири ноти, в музикална катедрала, разгръщайки процес на вариации, инверсии, развитие. От простота към комплексност, балансирайки между реда и хаоса”, посочва Ваннес Гизелинк. Както казва самата хореографка, музиката на Бах „притежава формализъм и високо ниво на абстракция”. По подобен начин и Стив Райх произвежда от прости музикални фрази сложни ритмически и хармонически редове.

Ако опитаме да определим мястото на творческо вълнение за Анне Тереза Де Кеерсмакер, бихме обобщили – това е красотата, изразена през максимална техническа чистота и формална простота, от която чрез вариации, инверсии и разгръщания, се изгражда сложен свят на взаимодействия, чийто смисъл не се изчерпва с качеството му на изкуство или нещо „направено”, а има силата на пресягане към един по-висш ред. Работата на Анне Тереза притежава това трансцендентно качество. За нея като че ли изкуството е врата, през която прониква божествената хармония, затова в творбите ѝ има дисциплина, копнеж, овладяност и смирение.

Спектакълът „Шест бранденбургски концерта”, (където тя отново работи с цигуларката Амандин Бейер, с която си партнира в “Partita 2”, дует с Борис Шармац) създава усещане за безкрайност и непрекъснатост, характеристики на идеите за вечност и абсолют. Както музиката, така и движенията сякаш са започнали преди началото и ще продължат и след края на спектакъла. Те не представляват специален отрязък времепространство, а са самото времепространство. Хореографските особености, характерни и за предните работи на Кеерсмакер – семпъл движенчески материал, следване на ясни правила и геометрични форми за постигане на сложна организация на телата във времето и пространството – се наблюдават и тук. На сцената са събрани шестнайсет танцьори от различни поколения на компанията „Rosas”, като всяко тяло, освен част от ансамбъла, е и отделна индивидуалност/персона със свое физическо и човешко присъствие. Спектакълът започва със задачата „ходенето е моят танц” – всички танцьори настъпват в общ фронт пред публиката, като в ходенето им има едновременно простота, жест и архитектурност. Подобно музиката на Бах, и в хореографията на Анне Тереза има като че ли мащабни, ясни линии, едро скулптирани „изказвания”, в които обаче са компресирани множество детайли и вариации, а отвъд абстракцията на хореографията се открива експресия, страст, отношения, своенравие. Видимата простота се оказва хореографски (и  музикално) богата и сложна, като пред нас се разгръща „контролирано съвършенство”. В различните части изпълнителите на сцената варират от големи множества до по-интимни форми – дует, трио, дори соло, но във всички констелации неизменно се запазва финият баланс между формалност на движенческите фигури и вътрешните взаимодействия между танцьорите. И все пак наличието на комуникация, отношения – пространствени, движенчески, емоционални, човешки. В цялата тази монументална и абстрактна картина на музикално и танцово величие има много експресивност (може би влиянието на Пина Бауш), вълнение, радост и красота.

Излъчването на спектакъла е достъпно до 19 ч. на 1 декември само на територията на България.