През последните 30 години Ян Фабър се утвърждава като един от най-значимите артисти на съвремието. Той работи в сферата на театъра, танца, визуалните изкуства и пърформанса, като всяка негова творба разширява границите на изкуството. „Щедростта на Тавита“ е първият сценичен спектакъл на Ян Фабър и компанията му „Трублейн“, с който се представя на българска сцена. След фурорния прием в София, спектакълът ще се покаже във Варна на 8 юни от 19 ч. на Сцена Филиал на Драматичния театър. Представяме ви разговор с изпълнителя Матео Седда.

 

Работите заедно с Ян Фабър в 24-часовия му спектакъл „Планината Олимп“, а „Щедростта на Тавита“ е като негова контратеза – едно по-интимно соло, създадено специално за вас. Какво намерихте за интересно и предизвикателно в работата с Фабър?

Най-интересното в работата с Фабър е, че по време на творческия процес той оставя изпълнителя свободен. Тази свобода ти дава възможност да играеш с въображението си на много високо ниво едновременно физически и ментално. По този начин творческият процес се обновява ден след ден. Споделянето, обменът на идеи и пълното доверие са основни елементи на работата. Границите на тялото се преминават. Затова всеки път, когато трябва да изляза на сцената, усещам някаква смесица от страх и адреналин. Има толкова много неща, до които можеш да се докоснеш и да достигнеш. Ние обичаме да имаме контрол над тялото и ума си, но когато усетим, че нещо ни го отнема, се отключва механизъм на привличане и отблъскване.

Тавита е женски библейски персонаж, който се отъждествява с образа на щедростта. С какво ви вдъхновява той? Каква е щедростта на танцьора, на тялото на изпълнителя на сцена?

Като малък спортувах и се учех никога да не се раздавам напълно на състезанията. Но като изпълнител, по време на репетициите и на сцената, аз трябва да се отдавам на 100 % . Това е жест на любовта, която нося към изкуството и към живота. Мисля, че Ян видя това по време на „Планината Олимп“. Тавита е дарявала на вдовиците от селото като символ на щедростта и любовта на Бог. Поемам тази метафора и се раздавам на публиката в знак на щедрост и на любов. Ние работихме с концепцията за щедростта като наше пълно отдаване на публиката. Не само физически и умствено, но и на ниво жестове и театралност. Тази щедрост може да бъде ексцесивна и дори да убие, затова работехме и с тези граници. Между мен и Ян има пълно доверие, което прави работата ни възможна. Доверието е основен елемент, който не може да отсъства между автори и изпълнител, между учител и ученик, между хореограф и танцьор, между режисьор и актьор. Без него съзнанието и тялото никога няма да се отдадат изцяло. Това е истинският смисъл на щедростта на изпълнителя. Да се раздадеш изцяло в среда на пълно доверие.

Сценографията на солото представлява една инсталация от цветни нишки с огромни игли . Как влияе тя на вашето изпълнение?

Този „душ“ от игли, окачени на цветни вълнени нишки, създава къща, купол и дъга над сцената. Аз доста играя с тази инсталация и тя определено се отразява на изпълнението ми; аз мога да взимам тези игли и да ги използвам както пожелая. Те се спускат като дар от Бога – това са били те за Тавита. A играя много и с образи на пола. Тялото ми преминава през различни метаморфози, поема характеристики, които се менят между мъж и жена, но също и между машина и животно… Те се сместват и създават множество нюанси.

Изразът на лицето Ви и особено на ръцете в ръкавици в началото на спектакъла напомнят образа на мим, на илюзионист. Съзнателно ли работихте в тази посока?

Работата на шивача е занаят, а изработените от шивач неща са рядкост в наши дни. Фокусирахме се върху малки детайли от ръцете и пръстите. Изучавахме разнообразни видове шиене от много дребно до по-едро, създавайки различни асоциации, като тези с танца воуг, в който движенията на ръцете са водещи. Решихме да нося бели ръкавици, за да откроим движенията на ръцете и да им придадем още по-голямо значение. Но това важи и за краката.

Какво преживяване бихте искали да създадете за публиката?

Опитваме се да я пренесем в представлението. Преувеличената мимика има за цел да създаде непосредствена връзка между мен и публиката, да я съблазни. Хипнотичните повторения като при въртящите се дервиши, последователи на суфизма, музикалните промени или проявяването на човешката страна на изпълнителя през умората и слабостта, помагат на публиката да се свърже по-непосредствено с изпълнителя и представлението.

Въпросите зададе Елена Ангелова