Театрална работилница „Сфумато“ е основана от режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев през 1989 г. като територия за театрални търсения. За над 20-те години от своето съществуване тя успява да наложи свой уникален стил и начин на работа и да постигне международно признание. Част от практиката им е развитието на тематични програми, които изследват света на значими автори.
След първата програма по Достоевски през 2002 г., Театрална „Сфумато” отново навлиза в идеите на големия руски писател, за да постави въпроса за високите ценности в съвременния свят в новата им програма „Изгонване на бесовете”.
В нея режисьорът Иван Добчев се спира на романа “Бесове”. Наричат го „обезглавен”, защото в него така и не влизат страниците със заглавие „У Тихон“, които описват прелюбодеяние с 14-годишно момиче. Точно те обаче са ядро в постановката на Иван Добчев, който вади на сцена изповедта и покаянието на главния герой Ставрогин. В тази роля влизат и всички останали – от поклонници до жертви, които изминават пътя от това „да убиеш Бога” (както казва самото момиче) и до това отново да Го открият, „през пропастта, към звездите“. Един силен спектакъл с гротескова образност и разтърсващо драматично въздействие. Вижте интервюто с Иван Добчев:
15 години след „Долината на смъртната сянка” продължавате експедицията в света на Достоевски. Тогава се фокусирахте върху „Братя Карамазови”. Защо в новата програма „Изгонване на бесовете” ви занимава романът „Бесове“?
Програмата неслучайно се нарича „Изгонване на бесовете”. Бесовете, бесът, който обладава човека или който стои някъде, потиснат под една привидна интелигентност, е нещо, което все повече започва да се проявява, да излиза на повърхността. Започва да командва хората, да ги прави уродливи. В романа „Бесове” това е голямата тема на Достоевски – да сканира, да види човека, да види неговите проявления и да се опита да даде някаква рецепта за това как може да се помогне човек да излезе от тях, да не им се поддава. Иначе опасността е да се стигне до това, до което стига Ставрогин.
Затова се фокусирате върху Ставрогин и „отрязаната” глава „У Тихон” и изпускате целия социално-политически пласт, който намира проявление в образи като Пьотр Верховенски, Степан Трофимович…
Да. Самият Достоевски казва, че героят се е появил по-късно след започването на романа. Той наистина е бил започнат като политически роман, свързан с убийството на един студент и по-късно се появява Ставрогин. За него Достоевски казва, че го е извадил от сърцето си. Това много ме впечатли, защото в него можем да припознаем много от самия автор. Не в смисъл на буквално доказателство, че той има инцест с малко момиченце. А че вътре в човека има такива нагони, такива бесове, такива импулси да посегнеш, да оскверниш, да отхвърлиш Бога, да прекрачиш пред най-страшната заповед – който посегне на невръстните, никога няма да стигне до царството небесно.
За ролята на Ставрогин избирате Борис Кръстев, който всъщност е режисьор. Допринася ли това по някакъв начин за изграждането на самия образ?
Струва ми се, че това е най-органичният избор, тъй като природата на режисьорската професия е хем да си вътре с другите, хем да си леко отчужден. Стори ми се важно актьорът, който играе Ставрогин, да има режисьорско мислене. Всички останали по някакъв начин участват в неговата пиеса, в пиесата на неговия живот, в сюжета на неговия живот. И по някакъв начин той им позволява нещо, но не докрай – не докрай е искрен с тях, не докрай е откровен. Той по някакъв начин играе роля – ролята на режисьор, лидер.
Въпросите зададе Наталия Алексиева
Гледайте “Бесове” на 4 юни, 20:30 ч,. Драматичен театър – Сцена Филиал