Лора Вангелова разговаря с режисьора Зафир Раджаб за спектакъла „Албион“ от Майк Бартлет, Младежки театър „Николай Бинев“ – част от Шоукейс програмата на фестивала.

Случайна ли беше първата ти среща с „Албион“ или резултат от дълго търсене на подобен текст?

Аз съм голям почитател на Майк Бартлет и познавам по-голямата част от творчеството му,, но „Албион“ беше една от малкото пиеси, които не бях чел. Когато се запознах със синопсиса ѝ, той по никакъв начин не ме грабна. Сбитият преразказ за жена, изпаднала в скръб и закупила градина, не подсказваше интересна тема за мен. Но си казах, че все пак Бартлет е силно социален автор, който се занимава в дълбочина с проблемите и никога не ходи по повърхността. Той е точно толкова краен, колкото ми се иска да бъде един драматург. Затова реших все пак да прочета пиесата и тя ме погълна. В този смисъл срещата ми с „Албион“ е случайна, но не е случайна срещата ми с автора. Когато прочетох пиесата, открих, че в нея са заложени много от темите, които ме вълнуват, и осъзнах, че това е Майк Бартлет в най-висока степен.

Как се подхожда към текст, който в същината си е силно белязан от една определена политическа ситуация и социална проблематика? „Албион“ е силно свързан с британската съвременност, култура и история. 

Истината е, че макар и текстът да изглежда така, добрата драматургия винаги съдържа в себе си една универсална проблематика. Проблематика, която стъпва върху фундаментални теми, които са заложени още в античността и в класическите текстове. Когато откриеш тази проблематика през един съвременен поглед, какъвто е и този на Майк Бартлет, тези проблеми, теми и търсения няма как да останат само в контекста на географията. В този смисъл „Албион“, прочетена на пръв поглед, изглежда като пиеса, която е далечна и се занимава с едни далечни хора, но всъщност темите вътре са абсолютно общочовешки. Всеки от нас изпитва скръб, всеки от нас се влюбва, всеки от нас губи близък човек – това са универсални преживявания, през които всеки преминава. Много лесно можеш да оставиш назад политическия нюанс, който засяга конкретната държава и служи само като определен контекст на героите. Това, което им се случва обаче, не е белязано от тези условности, защото човек, който плаче в Англия, надали плаче по-различно от човек, роден тук. Сълзите, любовта и всички тези общочовешки нормални неща нямат нито пол, нито етнос, нито религия.

В пиесата градината е централен образ. Какво символизира тя в твоето съзнание и в постановката?

Истината е, че тази градина е символ на много неща, но какво точно означава за мен, мисля да запазя в тайна. Всеки зрител може да открие какво представлява градината за него самия. В сценографията градината е една затворена кутия, в която се осъществява действието – харесвам този образ изключително много. Винаги са ме интригували тези образи на затвореност – на затворения човек, на затвореното съзнание, на самотния, на чуждия, на изолирания. В други мои представления също търся и изследвам този образ. Ние през целия си живот сме затворени. Затваряме се в различни кутии и стаи, затворени сме на планетата Земя по някакъв начин и винаги сме затворени в главите си. Първите кутии, които полагаме, са в съзнанието ни и кога човек остава свободен? Кога човек не е в кутия? Цял живот се затваряме в рамки, независимо дали те са формални, или не. Струва ми се много интересно да наблюдавам това в различните си представления, а пиесите, с които се занимавам, позволяват създаването на такива образи на сцената.

Коя е репликата, сцената или моментът, който би искал да остане в съзнанията на зрителите след края на спектакъла?

Много са, но ще се опитам да избера най-ключовия. Може би една от най-любимите ми реплики е: „Него го няма. Има само прах.“ Това е много сериозно предупреждение. По-добре да изживеем пълноценно живота си и да му се наслаждаваме максимално, без да изпадаме в крайности, преди да се стигне до „Него го няма.“ или нас ни няма.

Гледайте „Албион“ на 9 юни, 20:15 ч., Драматичен театър – Основна сцена.