Гуин Макдоналд е театрален режисьор на свободна практика, драматургичен консултант и съредактор на онлайн изданието Women in Theatre, базирана в Ню Йорк. По време на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ тя разговаря с Анита Ангелова за своята работа, връзката си с България и спектаклите, които е гледала на тазгодишното издание на фестивала.
Бихте ли се представили и разказали малко повече за работата си?
Аз съм театрален режисьор на свободна практика, базирана в Ню Йорк, но съм имала възможност да представям свои проекти и на международни сцени, включително на фестивали в Куба и Колумбия. Подобно на много театрални творци в Съединените щати, изпълнявам няколко различни роли. Освен че режисирам, съм и съредактор на онлайн списанието Women in Theatre. Това е сравнително скромно по мащаб издание, но мисията му е изключително важна – да насочва вниманието към приноса на жените в театралното изкуство. Равнопоставеността между половете в нашата сфера все още не е изцяло постигната. Днес жените разполагат с повече възможности, отколкото когато започвах кариерата си, което е окуражаващо. Въпреки това продължава да съществува съществено неравенство по отношение на това чии произведения се поставят, публикуват и кои творци получават възможност да режисират. Списанието публикува и материали върху по-широк кръг от теми. Преди няколко години например Калина Вагенщайн написа статия за значението на междукултурния обмен – нещо, което в момента преживявам лично тук, във Варна. Подобни срещи разширяват представите на артиста не само за самия театър, но и за различните начини, по които хората подхождат към творческия процес.
Друга съществена част от професионалната ми дейност е развитието на нови драматургични текстове. Често работя съвместно с автори по време на създаване на пиесите им. Макар да притежавам драматургически поглед, не се определям като драматург. Моята роля е да подпомагам оформянето на текстовете чрез обратна връзка, сценични четения и работни ателиета, които дават възможност на авторите да чуят произведенията си в изпълнение още докато са в процес на разработка.
Какво ви доведе на Международния театрален фестивал „Варненско лято“?
Една от организациите, с които съм свързана в Ню Йорк, е Drama League – единствената организация в Съединените щати, посветена специално на театралните режисьори. Преди няколко години, след пандемията, Drama League стартира инициатива, наречена International Directors Summit, разработена в партньорство с български организации, сред които и „Арт офис“ на Калина Вагенщайн. Проектът беше посветен на ключови въпроси, които оформят бъдещето на режисурата и театъра: климатичните промени, пандемичните кризи, възхода на авторитарните режими и отражението на всички тези процеси върху художествената практика. Първият етап на проекта се проведе онлайн. Режисьори от Източна Европа и Съединените щати се срещаха виртуално, след което нашите международни колеги посетиха Ню Йорк. По-късно американските участници пътувахме до София. Това беше първото ми посещение в България. Влюбих се в страната още тогава. Пътувала съм много и това не беше просто ентусиазмът от срещата с ново място. България истински ме впечатли – хората, артистичната общност, културата и, разбира се, храната. По време на престоя си в София посетих АСТ Фестивала за независим театър и видях множество вълнуващи спектакли. Когато по-късно получих покана за „Варненско лято“, веднага пожелах да дойда, защото исках да се запозная с по-широкия спектър на българския театър извън независимата сцена. И не останах разочарована. Изключително съм впечатлена от организацията на фестивала, разнообразието на програмата и високото качество на представените продукции.
Какви бяха първите ви впечатления от българския театър?
Още преди началото на Шоукейса гледах няколко български спектакъла – „Деветдесет“, „Когато розите танцуват“ и „Велика“. Предупредиха ме, че няма да разбирам езика, но за един режисьор това невинаги е недостатък. Напротив – понякога може да бъде много от полза. Когато езиковият пласт отпадне, вниманието се насочва изцяло към останалите елементи: актьорската игра, сценичното решение, ритъма, истинността на изпълненията. Едно от нещата, които веднага ми направиха впечатление, беше, че нито за миг не почувствах актьорите извън света на спектакъла. Никога не си зададох въпроса защо е взето определено режисьорско решение или защо е направен даден актьорски избор. Всичко изглеждаше цялостно. Да се срещнеш с театър на подобно ниво е вдъхновяващо. Друго, което силно ме впечатли, беше публиката. Попитах кои са хората в залата, защото не видях нито едно свободно място. Дори по време на фестивали това е рядкост. Казаха ми, че голяма част от зрителите са варненци. Това ми направи особено силно впечатление, защото говори за жива и активна театрална култура. По време на някои представления публиката беше напълно притихнала и изцяло съсредоточена. Усещаше се колко дълбоко е ангажирана с случващото се на сцената. Именно за такава публика мечтае всеки театрален творец.
Кои спектакли от фестивалната програма ви впечатлиха най-силно?
Един от първите спектакли, които гледах, беше румънската постановка на „Бурята“. Намерим я за изключителна. Тя беше театрална в най-добрия смисъл на думата. Представлението разчиташе на въображението, актьорското присъствие и изобретателността на сценичния език, а не на външни ефекти и зрелищност. Тъй като Шекспир е автор, когото познавам много добре, беше особено интересно да наблюдавам как трупата е адаптирала текста и е включила елементи от други негови произведения. Спектакълът беше великолепно изигран и представляваше именно онзи тип театър, който човек се надява да открие на международен фестивал.
Друг ярък акцент беше „Викове от подземието“, вдъхновен от „Записки от подземието“ на Достоевски. Според мен това беше блестяща адаптация. Тя не правеше буквален пренос на новелата на сцена – и не би трябвало да бъде такъв. Важното беше, че успяваше да улови емоционалната истина и психологическото преживяване, които носи творбата. Не бях препрочитала новелата повече от десет години, но спектакълът мигновено възстанови усещането от нея. За мен именно това е белегът на успешната адаптация. С огромно удоволствие гледах и „Лицето на ближния“ по мотиви от „Идиот“ на Достоевски. От режисьорска гледна точка спектакълът беше изключително интересен, а някои от актьорските изпълнения оставиха особено силен отпечатък. Актьорският състав беше впечатляващ.
В Шоукейс програмата бяха включени и танцови спектакли. Как ги възприехте?
Особено силно ме впечатли „Триптих“, най-вече частта “Mare Crisium” с женския ансамбъл. Това, което ме порази, беше качеството на колективната работа. Танцьорките се движеха с изключителна прецизност и синхрон, без изпълнението да изглежда механично. Понякога прекалено синхронизираните движения могат да загубят човешкото си измерение. Тук обаче изпълнителките успяваха да съхранят своята индивидуалност и топлота, като същевременно функционираха като истински ансамбъл.
За мен „Behind You” също беше въздействащо преживяване. В известен смисъл спектакълът беше труден за гледане, но го казвам като комплимент. Някои произведения ни поставят пред сериозни емоционални предизвикателства и именно това ги прави незабравими. Изпълнението и хореографията бяха впечатляващи, а честно казано не мога да си представя колко трудно би било да се намери друг танцьор, способен да изпълни този материал на подобно равнище.
Какво ще отнесете със себе си от преживяването си във Варна?
Оставам дълбоко впечатлена. Качеството на спектаклите, ентусиазмът на публиката, разнообразието от художествени подходи и цялостната организация на фестивала са наистина забележителни. Това, което преживях тук, затвърждава едно мое дълбоко убеждение: международният обмен е от огромно значение. Той разширява художествените ни хоризонти, среща ни с нови начини на мислене и ни напомня, че театърът е глобален разговор. „Варненско лято“ ми предостави прекрасна възможност да бъда част от този разговор и съм искрено благодарна за това.