Санат Мехта е артист с образование в интеркултурния театър и театрален практик от Индия. По време на първото си посещение в България той беше гост на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, където гледа част от програмата между 6 и 10 юни. Жаклин Добрева разговаря с него.

За първи път си във Варна и в България. Какво е първото ти усещане от фестивала и от срещата с театъра тук?

Това е първото ми посещение изобщо в Европа, затова дойдох с голямо любопитство, но без предварителни очаквания. Средата тук ми се стори красива, гостоприемна и топла. Мисля, че тази енергия се усеща и в театралните представления, защото културата на едно място неизбежно влияе върху изкуството, което се създава в него.

Докато гледах спектаклите във Варна, усетих, че работите тук не се стремят към прекомерна зрелищност или външна демонстративност. Напротив – в тях има простота, човешка дълбочина и силна връзка между актьорите и публиката. Това ми напомни за Индия.

И в Индия театърът често не разполага с големи бюджети. Работим в черни кутии, малки зали, ограничени пространства. Но именно там се вижда какво може да се постигне с минимални средства – чрез тялото на актьора, визията на режисьора и силата на екипната работа. В крайна сметка това е коренът на театъра: нужно е тяло на сцената и публика, за да се случи срещата. В този смисъл фестивалът във Варна беше много вдъхновяващ за мен.

Като артист, чиято работа е силно свързана с движението и телесното присъствие на сцената, какво ти направи впечатление в танцовите спектакли от програмата? 

Да, гледах танцовите представления и те ми направиха силно впечатление. Особено ме впечатли соловият спектакъл Behind You. Изпълнителката беше изключително подготвена – личеше си дълбочината на нейното обучение, дисциплината на тялото и вниманието към всеки детайл. В същото време това обучение беше много добре използвано от хореографа и вписано в концепцията на спектакъла.

В началото атмосферата беше загадъчна, с приглушена светлина, а после постепенно се разви усещане за метаморфоза – сякаш същество навлиза в определен свят и започва да разкрива своята вътрешна изразност. Това беше много силно сценично преживяване.

Гледах и „Триптих“. От трите части лично за мен най-силна беше третата, PART OF. В нея можех да усетя пътя на танцьорите и персонажите на сцената – начина, по който те си въздействат един на друг, как това въздействие се задържа във времето и как движението се развива в следващо. Имаше поток, пътуване, което задържа вниманието ми през цялото време.

Във втората част, Mare Crisium, много харесах композицията, музиката и цветовете на костюмите. Беше интересно да се наблюдава промяната на енергията – след първата, изцяло мъжка и по-мускулна част, появата на женското присъствие внесе съвсем различна лекота. Движенията бяха едновременно остри и въздушни, почти като перо. Тази промяна в качеството на движението беше много осезаема.

Имаше ли спектакъл, който според теб би могъл да разгърне по-пълно своя потенциал? 

Не бих искал да говоря за спектаклите през категориите „добър“ и „лош“. Театърът е трудно изкуство и изисква много смелост. Затова за мен е по-точно да се пита какво работи и какво не работи в едно представление. Не искам да поставям актьори, режисьори или артисти в рамката на крайна оценка, особено когато театърът навсякъде по света се бори за своето място.

Разбира се, може да се говори конкретно за отделни решения. В един от спектаклите например имах усещането, че актьорската работа и гласовата партитура остават в твърде еднообразен регистър. Имаше много сила, много натиск, много висок тон, но по-малко разнообразие в гласовете и емоционалните пластове на персонажите. Когато енергията остане почти еднаква през цялото време, текстът може да загуби своите нюанси.

Затова според мен въпросът е как подхождаме към даден текст. Един текст съдържа много слоеве, различни емоции и възможни посоки. Понякога един по-лек подход може изцяло да промени сценичното преживяване. Може би в такива случаи е важно да се търси по-голям диапазон – в гласа, в емоциите, в драматургията и в начина, по който режисурата разгръща историята.

Какво ще отнесеш със себе си от това първо преживяване на „Варненско лято“?

Ще отнеса усещането за театър, който е близо до човека. За мен беше ценно да видя работи, които не се опитват да впечатлят само с мащаб, а търсят връзка, присъствие и автентичност. Това ме връща към най-същественото в театъра – срещата между живото тяло, пространството и публиката.

Благодарен съм на екипа на фестивала за поканата и за топлото посрещане. Това първо пътуване до България започна с много любопитство, а завършва с усещане за близост и вдъхновение.