Оле Фрам е член на LIGNA – германски колектив, който той създава съвместно с Михаел Хюнерс, Торстен Михаелстен. LIGNA е сред значимите европейски компании в областта на пърформанса и медийните изкуства, известен с работата си върху т.нар. радио балет и с изследванията си на социални и политически процеси. През 2017 г. групата получава награда на името на Георг Табори за независими сценични изкуства в Германия. Анита Ангелова разговаря с Оле Фрам за спектакъла „Опиянение и гняв“ представен в рамките на програмата „Шоукейс“ на фестивала.

Как възникна идеята за „Опиянение и гняв“ и как започна сътрудничеството ви с българския екип в лицето на Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов-Елби?

За пръв път дойдох в София през 2011 г., когато представихме спектакъла The New Man посветен на естетиката на 20-те години на XX век – Брехт, Чаплин, Майерхолд, Лабан. Тогава се запознахме със Стефан Щерев, който е от екипа на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. С него започнахме да обсъждаме възможността за съвместна работа. Първият ни общ проект беше Secret Radio, чиято премиера беше през 2013 или 2014 г. Отне време, но за нас това беше много важна крачка напред. След това с моите колеги в Германия създадохме спектакъл за Първата световна война, озаглавен The Great Refusal. Стефан продължаваше да настоява да работим заедно и това много ни радваше. Той предложи да направим нещо, свързано с фигурата на Георги Димитров. Спомням си, че бяхме в Генуа, където представяхме The Great Refusal и си казахме, че историята на Димитров е много специфична. По онова време работехме усилено върху идеята за колективното тяло и върху въпроса как днес може да се разказва една биография. Сега вероятно бих мислил по различен начин, но тогава това ни се струваше трудно. Започнахме да обсъждаме Димитров и, разбира се, неговата прочута теза за фашизма. Това се случваше през 2015 г. В Германия партията „Алтернатива за Германия“ вече набираше сериозна сила. В България също имаше силна дясна партия, която по-късно изчезна от сцената, но тогава беше значим фактор. А тръмпизмът вече беше започнал да се оформя като явление. Тогава си казахме: може би не можем да направим спектакъл конкретно за Димитров, но можем да разсъждаваме върху фашизма. Предложихме идеята на Стефан и той я одобри. Кандидатствахме за финансиране и през декември 2016 г. проведохме първата работна среща в Будапеща – именно заради Орбан. Там интервюирахме много хора и това се превърна в отправната точка на проекта. За нас този процес беше особено интересен, защото LIGNA идва предимно от работата в публичното пространство. Правили сме и много театрални проекти, но развитието ни започна извън театралната сграда, в градски пространства. Стефан и композиторът Емилиян Гацов, от друга страна, идват повече от театралната традиция. Беше чудесно да работим с хора, които имат различен подход към театъра. Това създаде много интересна творческа динамика.

„Опиянение и гняв“ изследва притегателната сила на авторитаризма и радикалните общности. Какво първоначално мотивира LIGNA да се насочи към тази тема?

Предизвикателството за нас беше, че повечето хора, които идват на нашите представления, по един или друг начин вече са против фашистката идеология. Затова си казахме, че би било скучно просто да им разказваме за нея. Това, което ни интересуваше, беше амбивалентното. Авторитарният характер не е само дясно явление. Той не принадлежи единствено на крайната десница. Преди това бяхме работили върху спектакъл за „Едип“, субективността и въпроса какви механизми произвеждат субектността и как тя може да бъде възпроизведена чрез пърформанс. Именно оттам тръгна всичко: как да създадем ситуация, в която публиката да се почувства неудобно. Защото, разбира се, зрителите имат съзнанието, че не са фашисти. Но какво се случва, когато тялото започне да следва определени инструкции? Когато някакъв глас ти казва какво да правиш? Кога възниква желанието някой да ти казва как да действаш? В началото нашата работа в публичното пространство беше силно насочена срещу контрола. Целта беше да подриваме установените правила на пространството. Това беше относително сигурна позиция: идентифицираш се като отклоняващ се от нормата, действаш колективно, овластяваш се. Това беше важно и силно. Но хората често ни казваха: „Да, но ние правим това, което гласът по радиото или в слушалките ни нарежда“. И това е вярно. В тази ситуация съществува напрежение. Разбира се, гласовете, които контролират публичното пространство – видеонаблюдението, службите за сигурност, институциите – са несравнимо по-мощни. Радиото има слаб глас, защото няма очи. То всъщност не те наблюдава. Ние не можем да контролираме дали някой ще слуша нашия спектакъл и дали ще изпълнява указанията ни. В театъра обаче е различно, защото хората се наблюдават взаимно. Ако аз не следвам правилата, другите могат да се запитат защо не го правя. Но в „Опиянение и гняв“ различните групи постоянно извършват различни действия и никога не си напълно сигурен какви инструкции са получили останалите. Това също поражда особено усещане. За нас беше важно представлението да остане игра, да остане театър. Има две роли: едната е активна, а другата е по-спокойна, наблюдателна, без необходимост от действие. Така се появяват два различни начина за пребиваване в пространството.

Спектакълът превръща публиката в активен участник, а не в пасивен наблюдател. Защо за вас беше важно зрителите да преживеят механизмите на внушението, подчинението и колективното поведение, вместо просто да ги наблюдават на сцената?

Ние никога не сме правили театър в традиционния смисъл на думата, така че за нас това беше естествен избор. Самият театър е своеобразна авторитарна структура. Има сцена, а публиката седи. Днес зрителят е принуден да седи. Това е практика, възникнала с буржоазната култура. Преди това хората са стояли прави, пушели са, пиели са, движели са се свободно. Театърът е бил много по-шумен, по-социален и дори по-съмнителен като пространство. С модерния театър, с ролята на слушането и с авторовия глас се появява изключително сложна форма на внимание. Но на телесно равнище зрителят остава в принудителна ситуация. Това потиска телесния опит и превръща театъра предимно във визуално и интелектуално преживяване. А когато се занимаваш с нещо като фашизма, това не може да бъде само интелектуален въпрос. Дори да го поставиш на сцената, разделението между сцена и публика остава. Ние се опитваме да работим по различен начин. Не искаме просто да представим нещо, което е различно от зрителя и с което той може интелектуално да се идентифицира. Искаме то да бъде преживяно чрез тялото. В Брехтов смисъл – чрез действие, чрез жестове, чрез откриването на това какво тези жестове правят с теб. Едно от влиянията върху спектакъла беше ранната творба на Анселм Кифер Occupations, в която той се снима как отдава хитлеристки поздрав. Любопитното е, че прави това в държави, които никога не са били окупирани от нацистка Германия. Кифер обяснява, че е търсел фашиста в самия себе си и се е опитвал да разбере какво въздействие оказва този жест върху него. За нас това беше много важен момент. Повечето хора биха казали: „Не, аз не съм фашист!“. Но особено в Германия мнозина имат родители или баби и дядовци, които са правили този поздрав. А този жест е оказвал влияние върху тях. Съществува наследство на жеста. Въпросът е как се докосваш до това наследство. Затова ни интересуваше зрителят да напусне зоната си на комфорт, в която може да каже: „Знам къде стоя, аз съм в безопасност, това не ме засяга“. Защото в нашето общество е напълно възможно човек да бъде привлечен от фашистки идеи, импулси, мотиви или форми на поведение – дори когато не си го признава.

Спектакълът поставя въпроса защо авторитарните идеи стават привлекателни във времена на криза. Според вас какви емоционални потребности и желания правят хората възприемчиви към подобни идеологии и лидери днес?

Мисля, че е много важно хората да опознаят собствените си желания – да разберат защо нещо ги привлича и в какво точно се състои моментът на привличането. Това е труден въпрос, защото е индивидуален и субективен. Но съществуват и колективни желания. Например желанието някой друг да действа вместо теб. Желанието да можеш да се отпуснеш, да водиш спокоен личен живот и друг да поеме отговорността. Смятам, че това е напълно разбираемо. Но ние бихме искали да породим и друго желание – желанието за колективно действие, в рамките на което между хората може да се случи нещо. Да се отвори различно социално пространство. Проблемът е, че социалното пространство на авторитаризма не е особено интересно. То е крайно просто: водач и последователи. И функционира само ако други хора бъдат изключени, унизени, тормозени или унищожени. Такава е неговата структура. И това е дълбоко потискащо. Въпросът е как да организираме обществото по различен начин. Но за да го направим, трябва също така да признаем, че живеем в общество, което често се основава на гледането отвисоко към другите, на изключването на различните и на поддържането на йерархии. Следователно въпросът не е само как да се противопоставяме на открито авторитарните структури, а и как да мислим критично за авторитарните структури, заложени в самото общество. 

Участвайте в „Опиянение и гняв“ на 10 юни от 17:00 ч. и от 19:30 ч., Драматичен театър – Сцена „Филиал“.