Унгарският театрален критик Томаш Яшай, главен редактор на онлайн портала Revizor и гост на програмата „Шоукейс“, споделя свои впечатления от фестивала и представленията „Бурята“, „Behind you“, „Илюзии“ и „Албион“.
Досега успях да изгледам три представления от програмата „Шоукейс“. Понеже познавам и спектакъла „Бурята“ на Виктор Бодо, мога да кажа няколко думи и за него, въпреки че не го гледах тук, във Варна, като част от международната селекция на фестивала. Бих казал, че съм добре запознат с работата на Бодо, тъй като следя кариерата му още от първите му стъпки като режисьор преди около 23 години – точно когато и аз започвах работа като театрален критик. В момента той е най-известният унгарски режисьор от средното поколение театрални творци в Унгария, тъй като доста често работи и в чужбина. „Бурята“ е пример за това – спектакълът е румънска продукция. Според мен това е много изненадваща и изключително елегантна постановка. Обикновено Бодо е силно увлечен по сценичните ефекти – обича огромни декори, в които всичко се върти, избухва и се разпада. Също така е голям почитател на шегите, геговете и комичните хрумвания. Тук обаче почти нищо от това не присъства. Или по-скоро присъства по много по-фин начин. Когато гледаш спектакъла, той изглежда изключително прост – играе се в празно пространство; Бодо следва идеята на Брук за „празното пространство“. Но актьорите са наистина забележителни, изключително умели и според мен са идеалните партньори за тази своеобразна „лудост“, която режисьорът създава на сцената. Спектакълът е гостувал в Унгария поне два пъти, доколкото си спомням, и постигна огромен успех. Получи множество важни награди от местната критика. Това, което го прави специален, са две неща – изключително високото ниво на актьорска игра и креативността. Това е изключително свеж и изобретателен сам спектакъл.
Що се отнася до „Behind You“ на хореографа Филип Миланов – първото представление, което видях тук тази година – бих казал следното. Това не е първото ми посещение във Варна. Бил съм тук четири или пет пъти през последното десетилетие и съм гледал доста български спектакли, но въпреки това не мога да твърдя, че познавам добре българския театър. Този спектакъл ме изненада, защото през годините, в които съм бил част от шоукейса на фестивала, не си спомням да съм гледал танцов спектакъл. Обикновено тук гледаме представления, базирани на текст, така че това определено беше изненада. Хареса ми начинът, по който спектакълът започна, защото на сцената имаше някаква тайнственост, някаква загадка. И нямам предвид само приглушената светлина в първите минути – тя някак подхрани въображението ми и ме накара да се питам: „Какво ще се случи?“, „Какво е това на сцената – човек? Животно? Предмет? Планината Фуджи?!“, „За какво изобщо става въпрос?“. След това обаче ми се стори, че във втората половина се стигна до донякъде тривиални места. Сякаш загадката беше изчезнала. Усетих нещо липсващо в това пътешествие на изпълнителката след нейното „раждане“ на сцената. Въпреки това визуално и хореографски спектакълът беше много добър. Особено ми допаднаха различните музикални пластове и начинът, по който се смесваха през цялото представление. А изпълнителката имаше наистина впечатляващ гръб, което също допринасяше за първоначалната мистерия. Тъй като никога не чета анотациите преди спектакъл – обичам да бъда изненадван – в началото изобщо не можех да разбера дали това е мъж или жена, което създаваше интересен ефект. Като цяло спектакълът ми хареса, въпреки усещането, че някои елементи не достигат докрай своя потенциал.
Продължавам с „Илюзии“ на Галин Стоев. Това беше много приятна изненада за мен, защото по принцип не съм особен почитател на творчеството на Иван Вирипаев. Той е доста популярен драматург в Унгария, макар и не точно с тази пиеса – най-известната там е „Пияните“. Гледал съм три или четири различни постановки по този текст и вече бях напълно преситен от него и от всичките духовни алюзии на Вирипаев. Тъй като не познавах „Илюзии“, спектакълът се оказа приятно откритие за мен. Минималистичната режисура на Галин Стоев много ми допадна. Трябва обаче да кажа, че след известно време представлението стана еднообразно – или по-точно започва да преповтаря прийомите си. Този френски начин на игра, макар и безспорно професионален във всяко отношение, не е точно по моя вкус. Винаги имам чувството, че не гледам достатъчно френски спектакли, но когато все пак го правя, оставам с впечатлението, че актьорите стоят единствено на авансцената и произнасят реч пред публиката. А да слушам всички тези истории в продължение на два часа за мен не беше особено вълнуващо. Самата пиеса всъщност е доста добра, но би могла да бъде малко по-кратка и именно тук силно ми липсваше намесата на драматург в процеса. Подобна работа би позволила на актьорите – които са много добри и много ми харесаха – да блеснат още по-силно. В крайна сметка спектакълът успя да задържи вниманието ми и мисля, че ще остане като приятен спомен.
И накрая – „Албион“ на Зафир Раджаб. Преди всичко трябва да кажа, че изобщо не разбирам защо представлението няма антракт, след като е в четири действия… точно както Чехов е писал. Освен това през първите двадесет минути едва разбирах и дума, защото не можех да проследя кой кой е и какво всъщност искат героите един от друг. После започнах да изпитвам странното усещане, че гледам адаптация по всички творби на Чехов, макар да трябва да призная, че Чехов си остава по-добрият драматург. Според мен е неизбежно при тази пиеса да не попаднеш в капана на играта: „От коя Чехова пиеса е този персонаж?“. След втория, доста изтощителен час, вече имах чувството, че всички герои са се появили на сцената и са казали абсолютно всичко, което може да бъде казано. Но, моля ви, това е театър! Не всичко трябва да бъде изричано директно. Просто четете повече Чехов. „Албион“ ме убеди, че Чехов е знаел много повече за хората и отношенията между тях, отколкото Майк Бартлет.
След всичките ми посещения на фестивала „Варненско лято“ и изгледаните тук български спектакли, мисля, че разбирам защо това представление е популярно и защо е спечелило толкова много местни награди. Общото ми впечатление е, че съвременният български театър изпитва известно привличане към пиеси от англосаксонски произход. От наблюденията ми, които са основно от Варна, бих казал, че тук съществува силно текстоцентрична театрална култура. „Албион“ сам по себе си е качествена продукция. Въпреки това не мога да кажа, че бях особено впечатлен от актьорската игра, защото за мен тя остана донякъде еднопланова като енергия през цялото представление.
Това, което свързва общия ми опит с българския театър и „Албион“ като отделен спектакъл, е зрелищната сценография и мощната, драматична музика. Те се появяват като тенденция в немалко представления тук. Разбира се, в това няма нищо лошо – просто това е моята гледна точка.
Благовест Асенов изготви материала.
Снимка: “Албион” Фотограф: Иван Дончев