Анита Ангелова разговаря с Иванка Апостолова Баскар от Северна Македония, гост на шоукейса, за впечатленията ѝ от  фестивалната програма и спектаклите „Триптих“, „Викове от подземието“, „Бурята“, „Велика“ и някои съпътстващи събития. 

За начало бихте ли разказали малко повече за себе си, за организацията, която представлявате, и за това какво ви мотивира и тази година да посетите международния театрален фестивал „Варненско лято“?

Благодаря сърдечно за вниманието. Искрено съм признателна, че бях поканена за втори път на фестивала. Приех поканата с удоволствие, защото с нетърпение очаквах да се запозная с тазгодишната програма. Аз живея и работя в Северна Македония като продуцент, театрален режисьор, драматург, редактор, преводач и културен промоутър. Ръководя македонския център на Международния театрален институт – организация, която функционира в независимия сектор. Същевременно поддържам трайни партньорства с националните театри в страната. Активно присъствам и на международната сцена – посещавам фестивали и театрални форуми, а също така пиша за различни международни медии. Един от регионалните редактори съм на The Theatre Times – глобална платформа, посветена на театъра и сценичните изкуства. Както можете да си представите, изпълнявам множество роли. Понякога тази многопосочност е необходимост за професионалното оцеляване, но тя също така ми помага да остана вдъхновена и да съхраня творческата си енергия. 

Какви са впечатленията ви от спектаклите, които имахте възможност да гледате досега на фестивала?

Преди всичко бих искала да поздравя фестивала. Това не е просто любезност, а констатация. Както винаги, организацията е на изключително високо ниво, домакинският екип е прекрасен, гостите са вдъхновяващи, а партньорите – впечатляващи професионалисти. Подборът на спектаклите също е много силен. Разбира се, всичко останало е въпрос на личен вкус. Впечатленията ми ще бъдат по-пълни, когато видя цялата програма. Въпреки това с удоволствие ще споделя наблюденията си до този момент.

Днес истински се насладих на танцовия спектакъл „Триптих“. Признавам, че обичам танца и познавам добре тази област. Най-силно ме впечатли балансът в този спектакъл. Основният ми критерий – не само за танца, а за всяко съвременно сценично произведение – е преживяването на зрителя. Когато гледам работата на свои колеги, не подхождам към нея като професионалист, теоретик или критик. Подхождам като зрител. Водещият ми въпрос е прост: успява ли спектакълът да общува с усещането ми за присъствие тук и сега? Ако отговорът е положителен, значи произведението е постигнало целта си. Точно такъв беше случаят и тук. Всичко беше в хармония – хореографията, изпълнителските качества на танцьорите, разказът, сценографията, осветлението и музиката. Спектакълът беше едновременно естетически въздействащ, креативен, динамичен и енергичен. Особено завладяваща беше музиката. Някои колеги отбелязаха, че третата част от триптиха е толкова силна хореографски, че музиката престава да доминира над възприятието. Съгласна съм с това наблюдение. Хореографията сама по себе си носеше такава мощ, че се превърна в основната движеща сила на сцената.

Силно ме впечатли и моноспектакълът „Записки от подземието“, както и изключителното изпълнение на актьора Йордан Ръсин. Всички го хвалят – и с право. Чрез пластиката на тялото си той въплъти героя на Достоевски с поразителна точност – манипулативна, разрушителна и емоционално вцепенена личност, която въпреки това притежава харизма и необяснимо обаяние. Достоевски остава вечно актуален именно защото тези човешки противоречия продължават да съществуват и днес. Подземният човек е едновременно злодей и жертва, жесток и раним, а именно тази сложност го прави универсален образ. Независимо от интерпретацията, персонажът съхранява своята сила. Постижението на актьора беше изключително и искрено се надявам той да получи още международни покани и признание.

Вие пристигнахте още преди началото на програмата „Шоукейс“ и успяхте да видите и други събития от програмата.

Да, предишния ден гледах три много силни събития Първото беше документалният филм „Сизифовци“, посветен на няколко значими български режисьори от средата на XX век (става въпрос за т.нар. „Бургаска четворка“ – Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов – б. р.). Преди прожекцията знаех твърде малко за тази страница от историята на българския театър. Бях очарована от архивните материали, свидетелствата, спомените и художествената концепция на филма. Най-силно ме впечатли разказът за това как новаторският театър по това време, през 1950-те години, се заражда извън културния център София. Понякога дистанцията от централизирания контрол създава пространство за художествени експерименти. Тези творци са успели да надскочат ограниченията на социалистическия реализъм и да създадат нещо истински ново. Макар работата им впоследствие да е била прекъсната, влиянието им се е оказало невъзможно за заличаване. Те са възпитали бъдещи поколения режисьори, актьори и автори, които по-късно постигат национален и международен успех. Това е трайната сила на автентичния талант – той не може просто да бъде изтрит или унищожен.

Спектакълът „Велика“ не беше напълно по моя естетически вкус, но безспорно беше въздействащ и очевидно успяваше да общува със своята публика. Най-силно ме впечатли главната актриса Весела Бабинова. Нейното изпълнение предаде изключителна амбиция, решителност и емоционална многопластовост. Само чрез сценичното си присъствие тя изгради образ на жена, стремяща се да управлява империя, докато едновременно се бори с разочарованието, самотата и собствените си желания.

Моят фаворит обаче беше „Бурята“ на нашите румънски колеги от театъра на унгарското малцинство в Сфънту Георге. На първо място, бях изумена от качеството на ансамбъла. Всеки изпълнител на сцената беше забележително талантлив. Вместо да откроявам отделен актьор, бих похвалила цялата трупа като единен творчески организъм. Работата им беше прецизна, изобретателна и дълбоко колективна. На второ място, спектакълът показа как класическите текстове продължават да раждат нови прочити. Понякога талантлив режисьор се връща към добре познато произведение и открива в него напълно нови значения. Именно това се случваше тук. Постановката ни напомни никога да не подценяваме класиката – независимо дали е антична, модерна или съвременна, защото големите артисти винаги могат да разкрият новата ѝ актуалност и да изградят мост между миналото и настоящето. Особено много ми хареса началната сцена и интерпретацията на Ариел. За мен тя напомняше на игрив Питър Пан – пакостлив, въображаем и добронамерен помощник, а не манипулатор. Метафората за Ариел като перилен препарат и сценичните образи с пералнята бяха едновременно забавни и изненадващо ефективни. Също толкова силно ме впечатлиха сцените, изобразяващи оцеляването по време на бурята. Те бяха изобретателни, енергични и колективни, сякаш цялата трупа бе създала своеобразен театрален ритуал за преодоляване на хаоса. Спектакълът беше богат на детайли и идеи. Всъщност пластовете бяха толкова много, че имам чувството, че бих искала да го гледам отново, за да осмисля напълно всичко, което предлага. От една идея се раждаше следваща, а това според мен е едно от най-ценните качества, които едно произведение на изкуството може да притежава. Сега съм още по-любопитна за предстоящите фестивални дни и за срещите, които ни очакват.

Има ли нещо друго, което бихте искали да добавите?

Да – театралната изложба. Бих искала да похваля съпътстващата програма на фестивала, и по-специално изложбата, представяща проекти за сценография и костюми, създадени от студенти и техните преподаватели. Някои от тези разработки демонстрираха такава зрялост и художествена визия, че техните автори биха могли веднага да започнат работа в професионални европейски театри и опери. Качеството на сценографските и костюмографските концепции са впечатляващи. Въображението, прецизността и визуалната култура, които те разкриват, са истинско вдъхновение. Може би съм особено чувствителна към тази тема, защото собствената ми работа в театъра води началото си именно от визуалната драматургия, сценографията и костюмографията. Имам особена слабост към силните сценографски и костюмни решения, а тази изложба предложи множество запомнящи се примери.