Жаклин Добрева разговаря с режисьора Стоян Радев за „Викове от подземието“ – моноспектакъл на Йордан Ръсин по знаменитата новела на Фьодор Достоевски „Записки от подземието“, част от програма „Шоукейс“. 

Във „Викове от подземието“ отново се обръщате към монологичната форма след поредица от създадени от вас моноспектакли. Какво ви привлича в нея като сценичен език – възможността за психологическа дълбочина, за директен сблъсък със зрителя или за особена форма на театрална изповед? 

Фройд казва, че всички лица в съня са проекция на самия сънуващ, а по-късно прави аналогия и с литературното произведение – всички герои произтичат от автора, той се оглежда във всеки от тях. В моноспектакъла тази идея оживява пред публиката, като в един човек всеки открива себе си и цялото разнообразие на живота. Тази форма ми дава възможност за максимална концентрация и синтез на театралните средства, в който се открива техният общ корен и смисъл – през актьора и неговата игра, през превъплъщението и директното общуване с публиката да се достига до споделено откровение. 

„Записки от подземието“ е произведение, в което мисълта е напрегната, противоречива и често саморазрушителна. Как превърнахте тази силно рефлексивна материя в театрално действие и какво наложи промяната на заглавието във „Викове от подземието“? 

Самият герой на Достоевски многократно повтаря, че мечтае да говори на цялото човечество. Това е ключът на представлението. Не просто какво изрича подземният човек, а че го изрича пред публика. Събитието е изричането. И понеже мислите, които се изричат, са смущаващо откровени, те могат да бъдат само извикани – усилието и екзалтацията, породена от усилието, поражда виковете. Оттам и заглавието на спектакъла. Ницше казва, че в „Записки от подземието“ истината крещи, защото само така тя може да се разкрива – не като философско разсъждение, а като спонтанен вик на живота. 

Фигурата на „подземния човек“ носи в себе си съмнение, отчуждение, ранимо самолюбие и болезнена невъзможност да намери място в света. Как го четете вие днес? Къде се среща той със съвременния човек? 

Срещата на „подземния човек“ със съвременния е среща със себе си, която съвременният се опитва да избягва, защото не иска да си разваля доброто настроение. А доброто настроение на съвременния човек е заблуда, свързана с това какъв е той. За изграждането на илюзорния идеализиран образ, с който съвременният човек се идентифицира, съдействат много културни придобивки. Цялото натрупано до днес знание се употребява за морално освобождение, успокоение и удобство. Затова и фалшиви новини, постистина, когнитивни дисонанси са феномени така често обсъждани в съвремието. Всички са подвластни на тяхното въздействие и всеки търси комфортно решение. Но то само задълбочава проблемите. „Подземният човек“ връща дискомфорта на непримиримата съвест и самообвиненията като единственото истинско лечение.   

Избирате Йордан Ръсин за моноспектакъл, в който актьорът трябва да понесе цялата тежест на текста на Достоевски – неговата мисловна плътност, противоречивост и болезнена изповедност. Как работихте с него, за да открие своя „подземен човек“?

С Йордан Ръсин се работи много лесно, защото той съчетава в себе си човешка скромност, честност, невинност и доверчивост с дълбока проницателност, широк вътрешен мащаб, огромна експресивна сила и органичен актьорски талант. Въпросът е текстът да е достатъчно провокиращ и режисьорът непрекъснато да отдалечава мишената и да зарежда нови куршуми, за да може в изпълнението да се разгърне целият споменат потенциал.  

Ваши спектакли като „Боже мой“, „Плач на ангел“, „Караконджул“ и сега „Викове от подземието“ очертават интерес към човека в пределна ситуация – сам срещу себе си, срещу вината, страха, вярата или липсата на смисъл. Разпознавате ли в тези работи обща линия във вашия режисьорски път? 

За мен това са въпросите, с които изкуството е призвано да се занимава. Тези въпроси го пораждат, то е техен отговор — не като финална констатация, а като жест на признание, на съчувствие, което се превръща в интуитивно разбиране. Аз съм много благодарен, че мога да бъда част от театъра, който приютява живота във всичките му нюанси и го празнува отново и отново на сцената.

За поредна година ваши спектакли са част от програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Какво означава за вас тази среща с фестивалната публика – различен ли е разговорът със зрителите в контекста на един такъв форум? 

Фестивалът „Варненско лято“ е подадена ръка – и към артистите, и към публиката. То е като тези дни от календара, в които с включването в традиционен ритуал излизаш от ежедневната рутина и поглеждаш на житейския поток по един осмислящ го светъл начин, заобиколен от приятели и съмишленици. 

Гледайте „Викове от подземието“ на 7 юни от 20:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.