Сценографът Борис Далчев, преподавател в Националната художествена академия, за спектакъла „Бурята“ от Уилям Шекспир с режисьор Виктор Бодо, продукция на театър „Арон Тамаши“ – Сфънту Георге, Румъния, част от международната програма на тазгодишното издание на театралния фестивал „Варненско лято“.

Какво беше първото ти усещане от представлението?

Представлението беше много динамично. Това, което ми направи силно впечатление, е, че визията беше изключително еднородна част от целия спектакъл и от прочита на пиесата. Всичко създаваше усещане за лекота, за импровизация, за игра.

Тук трудно може да се говори за сценография в традиционния смисъл на думата – като цялостна, завършена сценична среда. По-скоро имаше отделни елементи, които помагаха на различните сцени да се изграждат пред очите ни. В този смисъл спектакълът стоеше много близо до традицията на импровизационния и игровия театър.

Имаше нещо като колажи от ситуации, скечове, отделни образи, които обаче много точно се вписваха в драматургията и в цялостния разказ. В същото време, въпреки тази фрагментарност, спектакълът имаше много ясна атмосфера. Отделните елементи – найлоните, пушекът, обектите, които се спускаха и вдигаха – работеха не просто като реквизит, а като части от един общ сценичен образ.

Режисьорският прочит създаваше усещането, че актьорите наистина играят – в най-пълния смисъл на думата. Изключително театрален спектакъл. И за мен, като човек, който се занимава с това професионално, беше истинско удоволствие да го гледам.

Много силно впечатление ми направи осветлението. Светлината беше прекрасна – тя сменяше гледните точки, кадрираше сцените и събираше отделните фрагменти в едно цяло. За мен спектакълът беше като колаж, а осветлението беше това, което „залепяше“ отделните части и им придаваше общ ритъм и смисъл.

Как мислиш, че публиката в България възприема такъв тип спектакли?

Мисля, че такива спектакли много липсват. И може би точно заради това на част от публиката ѝ е малко по-трудно веднага да ги улови. В случая има значение и фактът, че става дума за Шекспир, а Шекспир винаги носи със себе си определена дължина, плътност и очакване.

Формата на спектакъла всъщност не е непозната. Напротив – в българския театър има силни традиции в подобен тип театралност, в игровия театър, в тази по-свободна сценична форма. Но сякаш през последните години тя малко е забравена.

Точно затова мисля, че това е страхотна възможност за варненската публика. Подобни срещи са много важни, защото показват друг тип театралност. И това отново е чудесна инициатива на театралния фестивал „Варненско лято“. Преди това гледах и друг спектакъл и много ми хареса тази фестивална динамика – преминаването от едно представление в друго, от един театрален език в друг. Да, накрая човек може да е изморен, но в същото време е и много зареден.