Актрисата Стефани Лечева споделя своите впечатления от тазгодишното издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, като поставя акцент върху няколко представления от основата програма на фестивала – „Малката Англия“, „Добрият човек от Сечуан“, „Деветдесет“ и „Когато розите танцуват“.

За мен Международният театрален фестивал „Варненско лято“ е запазена марка за високо художествено ниво, за театрална магия и среща с най-доброто от българския театър. Той е отворен прозорец към интересни чуждестранни трупи и многообразни арт събития. Като зрител не съм пропускала нито едно издание от създаването му. На 24-тото издание през 2016 година имах честта да участвам и във фестивалната програма със спектакъла „Оттука започва България“ на Неда Соколовска, продукция на Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен. Радвам се, че на 34-тото издание успях да гледам четири спектакъла. Поздравления към фестивалния екип, който не само утвърди Международния театрален фестивал „Варненско лято“ като престижен форум, но продължава да прави това знаково събитие за българския театър все по-добро и по-интересно. Той винаги остава в паметта ми с незабравими спектакли – както от българските сцени, така и от гостуващите чуждестранни трупи. Спомням си например спектакъла „Ромео и Жулиета“ на ОКТ/ Градски театър – Вилнюс Литва, с режисьор Оскарас Коршуновас, както и интересната постановка на Силвиу Пуркарете „Орачът и смъртта“ на Национален театър „Василе Александри“ – Яш, Румъния. През годините фестивалът създаде своя вярна публика, която цени високото художествено ниво на програмата. И тази година не прави изключение. 

Особено вълнуващо за мен беше откриването на фестивала със спектакъла „Малката Англия“ на Народен театър „Иван Вазов“. Това бе взривяващо начало, събрало в себе си талант, мощна енергия, наситена със страст, любов и усещане за древност и вечност. Въздействащата визуална среда, талантливата актьорска игра, смелите режисьорски решения и сътворената органичност между ритъм, пластика и музика превръщат спектакъла в истински полет. Лети и човешката душа – над злото, над греховете и загубите, високо към надеждата и светлината. 

Гледах и „Добрият човек от Сечуан“ от паралелната програма – постановка на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, Варна. Това е спектакъл, който е болезнено нужен и актуален за времето, в което живеем. Бертолт Брехт поставя един тревожен въпрос: възможно ли е да останеш човек в свят, наситен с жестокост и разпад на човешките ценности? Как да съхраним морала, честта и добротата? Как да продължим напред и да останем хора? Режисьорът Ростислав Георгиев и талантливият актьорски екип поставят тези остри въпроси в нашето тревожно време. 

Спектакълът „Деветдесет“ от Джоана Мъри-Смит, режисиран от Ивайло Христов, ме потопи в драмата на двама бивши съпрузи. Завладяващата актьорска игра ни позволява в рамките на деветдесет минути да се докоснем до болката, неизговореното и пропуснатото, за да стигнем до истината и възможността за продължаване напред.

Последният спектакъл, който гледах, беше „Когато розите танцуват“ на Сатиричен театър „Алеко Константинов“, постановка на Николай Урумов по една от най-красивите поетични пиеси на Валери Петров. Розите наистина затанцуваха на сцената и омайваха зрителите с нежност, любов и красота. А думите „Когато розите танцуват, дори старикът става млад“ сякаш полетяха над цялата зала. Талантливите актьори, сценографията, танците, музиката и мултимедията пулсираха в съвършено съзвучие. Любовта, окрилена от духа на младостта, изпълваше сценичното пространство. Браво на Николай Урумов, който е успял толкова магично, красиво и с блестящо чувство за хумор да пресъздаде поетичния и нежен свят на Валери Петров. Този спектакъл ни напомня за любовта, за желанието да живеем пълноценно, да се влюбваме, да се удивляваме на живота и да не губим способността си да се възхищаваме. Предстои ми да гледам още спектакли от фестивалната програма, които очаквам с нетърпение. Пожелавам на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ още много успешни издания.