„Пиесата на Тони Макнамара далеч не почива върху исторически факти – в нея има доста измислици, което е и грабващо за публиката“, разказва актрисата Весела Бабинова пред Мария Ибришимова за представлението „Велика“. Стайко Мурджев поставя пиесата от автора на хитовия сериал „Велика“ в Малък градски театър „Зад канала“ и то гостува на фестивала като част от българската селекция. 

Пиесата „Велика“ от Тони Макнамара изхожда от историческата фигура на императрицата Екатерина Велика. Когато изграждате образ на реална личност, пречупена през художествения поглед на драматурга и на режисьора (Стайко Мурджев), какво има по-голяма тежест за вас – собственото проучване или доверието в режисьорската интерпретация? Как се срещнаха тези два процеса в работата върху Екатерина Велика? 

За мен по-голяма тежест винаги има доверието в режисьорската интерпретация. Прочетох немалко книги, свързани с биографията на Екатерина Велика, но се осланях повече на решенията и идеите на Стайко Мурждев, заедно работехме и ги развивахме, тъй като в нашия случай пиесата от Макнамара далеч не почива върху исторически факти. Даже напротив – има доста измислици, което е и грабващо за публиката, поне така си мисля.

Между първо и второ действие героинята ви преминава през огромна вътрешна трансформация – от влюбчиво младо момиче до жена, белязана от властта. Как вие като актриса преминавате през този скок във времето, когато тези изминали години се свеждат до минути и едно бързо преобличане зад сцената?

Не се замислям особено дали и как преминавам, по-скоро си спомням какво сме говорили с екипа и режисьора и започвам да действам от името на съвсем друг човек. В театъра монтажът е нещо, което изграждаме сами и като че ли точно в това няколко секундно преобличане се крие тази промяна. Смятам, че идеята е да ѝ се оставиш веднага, не да я премисляш твърде много.

Колко близка и колко далечна ви се струва Екатерина Велика? Какво открихте в нея, което интуитивно разпознахте у себе си, и кое беше най-непознатото и трудно за изследване в образа? 

Близка ми е, защото иска любов и това е нещото, за което най-силно мечтае и желае. В началото в душата ѝ има голяма доза романтизъм и надежда за светло бъдеще, след това се появява и изявеното чувство за справедливост, сблъсъкът с реалността, любовта към страната ѝ – все неща, които са ми познати. Колкото до разликите, властта никога не е имала притегателна сила за мен.

В спектакъла Екатерина непрекъснато преминава през различни роли – от съпруга, през любовница до владетелка и майка. Коя според вас е тя отвъд всички тях? Остава ли изобщо място за „жената“ Екатерина зад образа на императрицата? 

Тя е съвкупност от всички тях. Тя е това, което е в нашите умове – запомнена до днес, именно защото е успяла да бъде всичко това в едно и също време. Вярно, в различна степен на успеваемост, но все пак.

Един от най-разпознаваемите монарси в целия свят, с много спечелени битки, безброй остроумни ходове както в самия руски двор, така и в международен план, образована и не на последно място – изключително дисциплинирана и с поглед към бъдещето, за който са ѝ завиждали доста от нейните съвременници.

Финалната реплика на вашата героиня звучи така: „Скоро ще умра, а няма да съм свършила достатъчно!“. От какво според вас идва това усещане за недостатъчност у Екатерина и възможно ли е властта изобщо да запълни подобна липса?

Мисля си, че е имала още много идеи, още много да даде. За такъв държавник като нея, толкова обичан от народа си, е типично като че ли да има усещането, че може да направи още и още. Тя въвежда ваксината срещу едра шарка, създава Ермитажа, стотици училища и какво ли още не. Вероятно, когато усещаш, че животът си отива, все се замисляш, че е можело и повече, сякаш не ти е било достатъчно.

Гледайте „Велика“ на 6 юни от 18:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.