Театралният критик Албена Тагарева за постановката на Боян Иванов по „Лазарица“ от Йордан Радичков, Драматичен театър – Русе. 

В „Лазарица“ режисьорът Боян Иванов прави изключително интересен сценичен ход – пречупва света на Йордан Радичков през звука. Природата не присъства физически на сцената като буквален образ, а като жива среда, създадена от актьора чрез глас, движение, ритъм и различни подръчни или специално подготвени инструменти. 

Именно чрез този звуков пласт спектакълът успява да потопи зрителя в магическия реализъм на Радичков. Постепенно започваме да усещаме Крушата, нейните обитатели, цялото пространство около Лазар – без то да бъде показано буквално. За миг човек може да си представи една природа, почти недокосната от човека, която не е враждебна, а някак добронамерена към него. 

Това е и едно от най-приятните усещания, които остават след представлението. Въпреки неясната съдба на човека, който в тази интерпретация на Боян Иванов сякаш се слива със своето дърво, със своето място и със своето обиталище, спектакълът не оставя тежест. Напротив – остава едно особено спокойствие. 

„Лазарица“ ни напомня за природата, която все по-рядко познаваме истински. Природа, която може да бъде не само среда, но и утешителка, вдъхновителка, дори дом. В това има нещо много Радичково – човекът да бъде едновременно сам, смешен, уязвим и все пак приет от света около себе си. 

Жаклин Добрева работи върху материала.