Лъчезар Йорданов  разговаря с режисьора Николай Урумов и актьора Боян Арсов за ролята му на Младия в спектакъла „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, Сатиричен театър ,,Алеко Константинов” – част от основната програма на фестивала.

Г-н Урумов, какво ви провокира да се потопите в поетичния свят на Валери Петров?

Николай Урумов: Харесвам и обичам поетичния свят на Валери Петров! Ще ми се целият останал Свят да се потопи в него! Тогава животът би бил много по красив и справедлив! Аз бях приет в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ благодарение и на Валери Петров. Стиховете, които си бях избрал за приемния изпит, бяха от цикъла „В меката есен“ и „За кучета и котки“, а монологът ми бе на Младия от „Когато розите танцуват“.

Боян, вашият герой сякаш наподобява Шекспировия Пък от „Сън в лятна нощ“. Той влиза в света на другите и разклаща живота им. Как се играе персонаж, който чрез силата на хаоса успява да върне хората обратно към любовта?

Боян Арсов: Чрез пълна отдаденост в задачата и вяра в силата на любовта, която ще подреди този хаос. Безспорно аналогиите с Шекспировите теми, сюжети и похвати са напълно възможни в „Когато розите танцуват“. Дългогодишната работа на Валери Петров по преводите на пиесите от Барда е оставила силен отпечатък и влияние. Определени моменти в драматургичния разказ силно напомнят на „Сън в лятна нощ“, „Както ви харесва“ и „Комедия от грешки“. Когато прочетох пиесата за първи път, веднага открих връзката между Младия на Петров и Пък на Шекспир. Духът на младостта, герой, който живее извън границите на човешкото и разполага с други сили и таланти. Бих казал, че докато Пък е приятно разсеяният пакостник, който допуска грешка и така обърква хода на историята, като кара останалите герои да платят за тази грешка, Младият в пиесата на Валери Петров действа по-праволинейно. Чрез „магиите“, които създава, и ситуациите, които провокира, цели единствено да защити и потвърди основната си теза, а именно: любовта е силата, която ни движи, която ни променя. Тя съществува като възможен хоризонт за героите в различните сцени, докато те самите не сбъркат някъде по пътя и не я оставят да им се изплъзне. В този ред на мисли смятам, че отговорността за лъжовната, изгубената или несподелената любов остава в ръцете на различните персонажи в хода на сюжета, а не е проекция или действие от страна на Младия. 

„Любовта една шега е“ казва Старецът (Константин Икономов). Днес, когато свързването ни с отсрещния често минава през страха от уязвимост, възможно ли е театърът да говори искрено за любовта, без това да звучи наивно?

Николай Урумов: Да, възможно е! Във Вълшебния и Магичен свят на Театъра е възможно! Красивият, нежен и поетичен език на Валери Петров е толкова завладяващ, че забравяш, че си в Театър и ти иде да хванеш за ръка любимата си и да тичате толкова силно, че да полетите, влюбени като в картина на Шагал!

Именно тук Валери Петров доказва, че за любовта няма възраст! Колкото до наивността, да тя съпътства влюбения, но пък е и израз на чистота и липса на лицемерие и фалш. Днешният човек от страх е стаил дълбоко в себе си способността да се възхити на живота, но когато бива посетен от онзи Маг – другар на месец май, той хвърля защитната окраска, воден от аромата на Розовия цвят!

В тази връзка Младежът сякаш не принадлежи напълно на реалността. Той е ту шут, ту шоумен, ту изкусител. Това ли е начинът един млад човек да се спаси от страховете си?

Боян Арсов: А можем ли да допуснем, че и актьорът (както и Младият) също не принадлежи напълно на реалността. Поради същината на своята работа ние непрекъснато влизаме в кожата на други, измислени и създадени от нас личности, играем си с техните чувства, техните слабости и силни страни по посока на драматургията, която стои отдолу. Животът като основен драматург в истинската действителност обаче много често ни поставя в ситуации, в които също видоизменяме себе си – думите си, приоритетите, присъствието, действията си. Извън театъра ние често влизаме в различни роли, които животът ни провокира да изиграем „наистина“. Аз не мога да кажа каква е формулата и дали има определена стратегия, по-скоро инстинктивно се впускаме в тази игра на варианти на нас самите. Играещият човек е много интересна тема, играта като човешка потребност и импулс за живот.

В края на представлението остава усещането, че най-страшното не е остаряването, а моментът, в който човек престава да вярва в любовта и чудото, което тя носи. В това ли се изразява болестта на съвременния човек?

Боян Арсов: „Със младост ти означаваш възрастта човешка,

но туй е груба грешка – чуй свойта въртележка!” 

Тези думи на Младия звучат като лайтмотив на пиесата. Любовта, желанието за живот, способността да се учудваме на живота, да се изненадваме, да се възторгваме, да приемаме, да даваме, без задължително да получим, да се радваме на чуждото щастие и да го отстояваме така, както държим на своето – това са уроците, които Младият се опитва да внуши на Стареца. Това са и темите, които занимават Валери Петров като творец в басните, приказките, пиесите и киносценариите, които ни е оставил. Обратната гледна точка на всичко това е може би най-страшната болест на нашето съвремие, която не искам и да си представя до какво би могла да доведе.

Гледайте „Когато розите танцуват“ на 5 юни от 20:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.