Анита Ангелова разговаря с режисьора Стайко Мурджев за спектакъла „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс, Театър „София“ – част от основната програма на фестивала. 

„Котка върху горещ ламаринен покрив“ е една от най-поставяните пиеси на Тенеси Уилямс. Какво ви привлече към нея и защо смятате, че тя продължава да говори на съвременния зрител?

За съжаление, този текст продължава да бъде болезнено актуален. Темите и проблемите в него са свързани със състояния, които продължават да бележат и съвременния човек – духовно и психически. Пиесата поставя важни въпроси за човешката идентичност. Струва ми се, че колкото повече обществото си въобразява, че е решило проблема за идентичността, толкова повече той се задълбочава. Същото важи и за въпроса за истината. Днес сме залети от огромно количество информация и често започваме да бъркаме информацията с истината. Смятаме, че щом сме информирани, значи познаваме истината. Именно тези рани на идентичността, истината и толерантността бяха сред най-силните възлови точки в текста, които ме привлякоха.

Вашият прочит акцентира върху човешката крехкост, върху напрежението между лъжата, която ни пази, и истината, която може да ни разруши. Къде според вас се намира днес този конфликт?

Една от големите болки в творчеството на Тенеси Уилямс е ранената мъжественост и  мъжествеността, поставена на изпитание. Днес много често разсъждаваме, че колкото по-крехък и уязвим е човек, толкова повече отсъствие на мъжественост има у него. През феномени като „токсичната мъжественост“, както е модерно да се нарича днес, през заразата „мачизъм“ започваме да губим ясна представа какво всъщност означава мъжествеността. Когато говоря за нея, нямам предвид биологичния пол, а за аспект на човешкото, на някаква вътрешна сила. Човек може да бъде от женски пол и да е свръхмъжествен, което е страхотно. Проблемът на съвременния човек е, че често се опитва да валидира своята мъжественост чрез мачизма. Именно в това е объркването и на персонажа Брик (Гринго-Богдан Григоров) – той не може да признае собствената си крехкост, защото се страхува, че така ще постави под въпрос своята мъжественост. 

Спектакълът събира силен актьорски състав и вече получи признание с номинации и награди. Как протече работата с актьорите върху тази сложна психологическа драматургия?

Това наистина е изключително труден текст. Американският психологически реализъм изисква много високо актьорско майсторство. Затова беше важно да избера актьори, които притежават необходимия инструментариум за работа с подобен материал. От друга страна, всеки от тях трябваше по някакъв начин да съвпада с персонажа си и житейски, и като натюрел. Разпределението на ролите винаги е комбинация от логика и интуиция, но честно казано, често интуицията се оказва по-надеждният ориентир. Случвало ми се е да пренебрегна интуицията си и да се доверя единствено на разума, а впоследствие да се окаже, че това е било грешка. Например Гринго-Богдан Григоров притежава една много силна съвременност, която ми се струваше особено важна за спектакъла. Заедно с Елеонора Иванова те създават естествен мост между автора и днешната публика. Що се отнася до Ириней Константинов, Петя Силянова и Михаил Милчев – те са изключителни артисти. Работата с тях е истинска привилегия. В известен смисъл те бяха мои ментори в процеса. По един много деликатен и ненатрапчив начин ми помогнаха да се приближа до автора и до неговия свят. Това са творци, от чийто талант човек може единствено да се учи.

Вашите спектакли често търсят диалог между класическия текст и съвременната чувствителност. Те се характеризират със силно визуална сценична среда. По какъв начин я изградихте със сценографа Никола Налбантов?

Изходните точки бяха две. Първата е, че в пиесата атмосферата говори за горещина. Действието се развива в един много топъл район и сезон. Чисто физиологически е много жарко. Другото важно нещо беше, че средата трябва да дава усещането за кафез, за рамка, за нещо, което е сложено зад решетки, нещо, което се развива в малко пространство. Със сценографа говорихме, че повърхностите трябва да са полупрозрачни и огледални, за да се създаде среда без ясно определена текстура – нещо, което едновременно съществува и се изплъзва. Интересуваше ни и усещането за време, което не може да бъде категорично определено – дали действието се развива в средата на XX век или днес. От всички тези идеи постепенно се роди цялостният образ на спектакъла.

За пореден път участвате с ваш спектакъл на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Какво е значението на подобен форум за театъра и какво означава присъствието ви в него?

Това е най-големият театрален форум в България и е изключително важно той да съществува и да се развива. Особено днес, когато сме свидетели на сериозна криза на театралната критика, а театърът има нужда от професионален коректив. Такъв коректив не могат да бъдат единствено приходите от продадени билети. Ако се ръководим само от тях, рискуваме да ограничим срещата на публиката със сложни автори и по-смели естетически търсения. Намираме се в една комерсиална мелница, в която трябва да работим. Системата така работи, че не можем да си позволим по-рисков език или ако си го позволиш, е възможно да бъдеш наказан. Затова фестивали като „Варненско лято“ са своеобразен оазис – място, където човек може да срещне важния театър и значимите художествени идеи. За мен лично присъствието на спектаклите ми във фестивалната селекция е много важно. За един творец едно такова участие трябва да е като компас и барометър за това къде е стигнал, какво е направил. Радвам се, че работата ми намира място в този висок – като смисъл пъзел – на фестивала. 

Гледайте „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на 4 юни от 18:00 ч., Драматичен театър – Основна сцена.