Актрисата Невена Калудова споделя пред Жаклин Добрева впечатления от представлението „Слон стаята“, „Последната нощ на Сократ“ и фестивала като събитие. 

Какви са първите ти впечатления от спектакъла „Слон в стаята“?

„Слон в стаята“ е спектакъл, който истински ме развълнува. За мен личният критерий, че едно представление много ми е харесало, е моментът, в който забравям да мисля как е направено – какво е качеството на режисурата, как играе актьорът на сцената, как работи театралната техника. С годините, особено когато човек е част от професията, става все по-трудно да се абстрахираш от самото „правене“ на театър.

Но в този спектакъл категоричното присъствие на Стефка Янорова успя да ме изведе отвъд анализа. То събуди в мен много дълбоки лични болки и страхове – най-вече страховете на майката. Това е едно от онези сценични присъствия, които не просто гледаш, а преживяваш. В същото време текстът поставя една от големите теми на нашето съвремие – самотата на човека в един шумен, крещящ и претоварен свят. В това представление има болка, но и много разпознаваемост. То отваря теми, които остават в зрителя и след края на спектакъла.

След представлението дълго разговаряхме с приятелка, с която го гледах. Именно това за мен е силата на театъра – когато не приключва с падането на завесата, а продължава да работи в теб, да отключва въпроси, страхове, спомени и разговори. „Слон в стаята“ е такъв театър – болезнено съвременен, личен и истински.

Как се променя възприятието за театър, когато човек гледа спектакли в рамките на фестивал?

Фестивалната среда дава особено усещане. Когато си на фестивал, човек някак се откъсва от ежедневния бит, дори когато е в работен режим. Удоволствието да гледаш театър е различно – не е просто да „притичаш“ до залата и после веднага да се върнеш към задачите си. Има време за предвкусване, за самото преживяване, а след това и за онзи „послевкус“, който добрият спектакъл оставя. Тази концентрация върху театъра позволява на зрителя да се отдаде по-пълноценно на срещата със сцената. 

Имаше ли друг спектакъл от програмата, който ти направи силно впечатление?

Другият спектакъл, който силно ме впечатли, беше „Последната нощ на Сократ“. Може би Театър 199 се очертава като един от моите фаворити на „Варненско лято“ тази година.

Особено ценно ми се струва завръщането към текстовете на Стефан Цанев. Участвала съм в много негови пиеси, но през последните едно-две десетилетия имам усещането, че неговите текстове като че ли бяха пренебрегвани. А днес, през актьорското присъствие на Ивайло Христов, Атанас Атанасов и Ирини Жамбонас, езоповият език на Стефан Цанев отново започва да звучи необходим.

Това е прекрасно откритие – усещането, че определени текстове се връщат не по инерция, а защото времето отново има нужда от тях. В „Последната нощ на Сократ“ има дълбоко, изначално отношение към смисъла на театъра – към това защо изобщо излизаме на сцена, защо говорим пред публика и защо някои въпроси трябва да бъдат задавани отново и отново.