Младият театровед Благовест Асенов за спектакъла „Евридика“ от Жан Ануи с режисьор Иван Урумов, Театър „Българска армия“. 

Зрителите и гостите на МТФ „Варненско лято“ навярно са усетили, че „Евридика“ е от онези постановки, които подхождат с дръзновение към общоприетото разбиране за успешен спектакъл. Тя не само си позволява да разгледа една извечна и архетипна история за любовта и загубата под по-особен и неочакван ъгъл, но и го прави начело с най-младите актьори от трупата на Театър „Българска армия“. 

В адаптацията на Жан Ануи по добре познатия древногръцки мит за Орфеевата любима мястото на действие е най-обикновена железопътна гара с характерните за нея шум, хаос и суетене около пероните. Всичко това обаче сякаш застива, когато младият уличен музикант Орфей се натъква на Евридика – харизматична и непринудена девойка, която изкарва хляба си като актриса в пътуваща трупа. Любовта от пръв поглед е мигновена, но и първите трудности по пътя към нейното осъществяване също са налице. В постановката на Иван Урумов в главните роли влизат Алена Вергова като Евридика и Владимир Матеев като Орфей; те са натоварени със задачата да изнесат спектакъла на плещите си – доверие, което обикновено не се гласува на едни от най-младите попълнения в трупата. Тяхната почти юношеска осанка действа в полза на усещането за емоционална крехкост, което те внушават у зрителя – въпросът дали биха могли да се справят с тежестта на своите чувства остава заплашително надвиснал над тях, подобно на Дамоклев меч. Допълнителното усложнение се появява, когато в хода на действието се разбира, че не всичко е такова, каквото изглежда. Образът на Евридика, който е и очевидният фокус в трактовката на Ануи, се оказва не дотам невинен. Искреното, почти небрежно поведение на Вергова успява да вкара в заблуда не само сценичния ѝ партньор, но и публиката в залата. Деликатният маниер, чрез който тя навигира взаимоотношенията си с Матеев, няма нищо общо с притворството и лъжата, въпреки че по същество се родее с тях. Така нейната Евридика в крайна сметка се превръща в олицетворение на десакрализацията на чистата и невинна любов такава, каквато я познаваме от приказките и легендите. Това обаче не прави тази любов по-малко истинска – дори напротив. Разтърсващата ѝ сила е причината персонажът на Матеев да понечи да стори невъзможното, за да си я върне, веднъж щом я е загубил завинаги. Така историята на двамата влюбени се лишава от конвенционалното разбиране за романтика. В спектакъла на Урумов има достатъчно място за болка, гняв, разочарование и непримиримост пред усещането  за измяна, защото светът на неговите Орфей и Евридика далеч не е черно-бял и еднопланов. 

Това в никакъв случай не значи, че постановката е напълно лишена от очарование и цвят. Романтичната нагласа все още е там, но тя се долавя в атмосферата на средата – френска гара, пътуващи актьори, улични музиканти – с такива детайли се постига добрият баланс, който позиционира „Евридика“ на ръба на трагикомедията. За пример може да послужи дуото на Лиза Шопова и Иван Радоев, което внася необходимата доза хумор с приповдигнатото си поведение и заформя една запомняща се експозиция на спектакъла. Васил Дуев-Тайг като Анри умело демонстрира майсторството на присъствието – неговата мълчалива осанка присъства на сцената през почти цялото време, за да наблюдава двамата влюбени и да се намеси точно когато е необходимо. Епизодичните появи на останалия актьорски състав се превръщат в съществено важна част от спектакъла. Те заформят един своеобразен вътрешен ритъм, който наподобява усещането за „житейската гара“ – персонажите влизат през въртящите се врати, прекосяват гарата, застояват се известно време, след което изчезват завинаги в поредния коловоз на живота. И докато подобен вътрешен ритъм е удачна находка, ритъмът на действието, който определя темпото на спектакъла, на моменти се разколебава. Това се случва най-вече при диалозите между Дуев-Тайг, Матеев и Георги Къркеланов – изтерзаният баща на Орфей – в които аргументативната природа на разговора започва да натежава, при все че е от особена важност за драматургията. 

При всички положения спектакълът „Евридика“ демонстрира възможност за изява на младите кадри в актьорския състав на Театър „Българска армия“, оползотворена достойно от тях.