Жаклин Добрева разговаря с режисьора Боян Иванов за спектакъла „Лазарица“ от Йордан Радичков с участието на Милен Димитров, Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе,  част от основната програма на фестивала. 

„Лазарица“ е от онези пиеси на Йордан Радичков, в които смешното, страшното, земното и отвъдното съществуват едновременно. С какво ви привлече този текст днес и защо почувствахте необходимост да го поставите именно сега?

Това е идея, върху която – къде съзнателно, къде несъзнателно – работя от няколко години. Технологично обаче тя беше доста сложна и знаех, че първо ще ми трябва точният актьор, а след това и възможност да се работи месеци наред, тъй като както актьорът, така и екипът по озвучаването трябваше да усвоят съвсем нови умения.

В тази постановка всички звуци се създават и записват на живо по време на представлението чрез така наречената лууп машина. От актьора се очаква, освен да играе Лазар, да създава и цялата среда, а озвучителите трябваше да се научат да работят с тази нова да тях техника. От друга страна, знаех, че видеомапингът трябва да бъде с рисувана на ръка анимация и това също отне много време за организация.

В този смисъл отговорът на въпроса защо именно сега не е толкова тематичен или концептуален, колкото темпорален. Просто сега беше моментът, в който всички тези неща можеха да се случат. Репетициите отнеха шест месеца със съвсем малки прекъсвания.

А иначе винаги съм искал да поставя този текст, но нямах никаква нужда да го поставям „традиционно“. И като цяло актуалността на постановката ни не е толкова в темите, колкото – надявам се – в начина, по който я направихме. Темите, които Радичков интерпретира, са доста устойчиви и архетипни.

Лазар е самотник, разказвач, свидетел и участник в собствената си история. Как гледате на него – като на конкретен човек, като на архетип, като на фигура между живота и смъртта, или като на човек, който се опитва да оцелее чрез говоренето?

Аз не съм много съгласен, че Лазар е самотник. Той през цялото време се опитва да общува с всичко. Не спира да говори, защото просто му се говори — дори когато няма нищо важно за казване. Обича да философства над това как не трябва само да се философства. Неуморен е и едновременно уж знае всичко, но в същото време се изненадва и от най-баналното.

Лазар е манталитет, който разпознаваме, ако щете, и по интонациите, които можем да чуем в самия текст на Радичков. А в нашето представление е малко по-сложно какъв е Лазар и кога е Лазар, и кога е актьор, който играе Лазар.

В подобен спектакъл актьорът не просто изпълнява роля, а сякаш става медиатор между публиката и един цял свят. Какво изисква това от изпълнителя и какъв процес извървяхте заедно с Милен Димитров в изграждането на Лазар?

С Милен Димитров наистина извървяхме много дълъг път. Често трябваше аз, така да се каже, да вървя напред и да усвоявам някои от устройствата или предметите, с които се възпроизвеждат звуците, преди него, за да не се чувства актьорът така, сякаш сам трябва да се справи с целия този обем от задачи. Може да си го представите като свирене на четиригласна фуга — няколко партитури вървят паралелно през цялото време.

Да, тук звуците се раждат пред очите и ушите на публиката – стъпки, животни, буря, шумове от видимото и невидимото пространство. Защо беше важно този свят да се създава „тук и сега“, пред зрителя?

Нямам никаква идея „защо“. Просто това беше моята визия за този текст. Един човек идва в едно пространство и то постепенно се превръща в целия му свят. Така, както Лазар символично се качва в крушата и тя става неговия свят – свят, който ту е тесен, ту огромен. Важен момент за мен беше и това, че исках абсолютно всичко да бъде от ежедневни предмети и обекти. Звуците се раждат от неща, които са около нас в ежедневието. Някаква необичайна звукова метафизика, така да се каже.

В един свят, който все повече търси ясни обяснения, Радичков настоява върху неясното, чудното, парадоксалното. Какво е мястото на тази поетика днес?

Самият факт, че човекът никога не е спирал да търси чудното, парадоксалното, говори за това, колко е притегателна силата им. 

„Лазарица“ вече предизвиква интерес и извън страната, като според информацията за спектакъла има покани от два международни фестивала. Как мислите, че един толкова специфичен свят по Радичков може да бъде разчетен от чужда публика?

Един човек връзва побеснялото си куче за една круша, качва се на крушата, за да го застреля, но улучва синджира и повече не може да слезе. Крушата се превръща в неговия нов свят, в който той изживява живота си. Този образ, мисля, е разчетим от абсолютно всяка култура. Радичков изумително точно е хванал и пресъздал много черти от българския манталитет, но всяка ситуация в „Лазарица“ е абсолютно четима на архетипно ниво. Аз самият съм любопитен как ще бъде възприета постановката извън България. Предстои да видим.

Гледайте „Лазарица“ на 4 юни от 20:00 ч., Драматичен театър – Сцена Филиал.