Спектакълът „Малката Англия“ по едноименния роман на Йоана Каристиани под режисурата на Диана Добрева постави началото на тазгодишния Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Това вълнуващо представление на Народния театър зададе силен старт на трийсет и четвъртото му издание, смята Анита Ангелова и обстойно го коментира.
Диана Добрева се затвърди като един от най-открояващите се български режисьори, чиито естетика се отличава с изграждане на въздействаща визуална среда и характерно актьорско поведение – едновременно поетични и експресивни. В нейните постановки голямо значение се отдава и на ритъма, който се усеща като високо политане в небето, след което приземяването е рязко и болезнено.
В „Малката Англия“ Добрева остава вярна на себе и още в първите сцени спектакълът заявява характерния ѝ сценичен почерк – работа с мощни визуални метафори, вплитане на митологични пластове и образи, които разказват повече от думите. Сценографията на Марина Райчинова едновременно напомня планина, дърво на живота и типична бяла гръцка къща. Въртейки се, тя разкрива нови перспективи към света на остров Андрос, като превръща пространството в своеобразен микрокосмос, в който всички съдби са обречени.
Спектакълът се базира на стабилно изградена сюжетна линия. Историята за Орса (Александра Свиленова), нейната сестра (Кремена Славчева) и капитан Молтабес (Константин Еленков) следва ясна драматургична логика, в която любовта неизменно се сблъсква с обществените условности, семейните интереси и властта на парите. Особено впечатляващ е начинът, по който са изградени отношенията между Орса и Капитана. В началото разговорите им приличат на танц – деликатно движение между първата любов, мечтите и невъзможността те да бъдат осъществени. Една въображаема сватба, представена чрез традиционни гръцки ритуали и танци само за няколко минути показва целия живот, който двамата никога няма да изживеят заедно. Точно тук се проявява и едно от най-силните качества на режисурата – способността чрез жест, образ и движение да се разказват цели човешки съдби. С малко думи и с прецизно изградени сценични картини спектакълът показва как алчността и прагматизмът на възрастните са способни да унищожат щастието на децата им. Майката (Жана Рашева), убедена, че осигурява бъдещето на семейството си, всъщност става причина за неговото трагично разпадане.
Особено силно въздействие имат изпълненията на двете млади актриси Александра Свиленова и Кремена Славчева в ролите на сестрите. Те изграждат сложна емоционална партитура, в която любовта, ревността, вината и неизречената болка непрекъснато се преплитат. Връзката между двете е убедителна и жива, а сцените им заедно се превръщат в емоционален център на спектакъла. Изключително силно е и присъствието на Ана Пападопулу, която се явява като глътка свеж въздух. Тя вкарва празничната, игривата и неподправена енергия в представлението. Нейният персонаж е преживял толкова много, че тя е решила да замаскира всичко с усмивка.
Както и в други спектакли на Диана Добрева, важна роля играе женският хор. Жените, облечени в черно като вдовици на моряци, функционират като своеобразна колективна памет на общността. Те са гласът на страданието, на преживяната загуба и на онова общество, което вече е платило твърде високата цена от загубена любов. Присъствието им придава на спектакъла допълнителна дълбочина и го извежда отвъд конкретната история към универсалните теми за съдбата и човешката самота.
Тук дребните детайли и минималните жестове изказват много. В един поглед, случващ се за секунди, се съдържа цялото осъзнаване на допусната грешка и на нейните необратими последици. Лицето на войната е изобразено чрез едно тяло и едни обувки. Една от най-красивите сцени е, когато Орса се появява легнала гола на легло, дългата ѝ коса се спуска по дължината на тялото й. До нея ляга нейният любим, а около тях жените, сякаш като някакви нимфи, заговарят на гръцки. Този образ веднага събужда препратка към картината на Сандро Ботичели „Раждането на Венера“. Тази сцена създава усещането за неразбиране, защото една от тайните на постановката е, че на този остров хората и семейството не разбират как един човек може да се откаже от живота в името на любовта.
Във финалната част обаче се появяват и основните слабости на спектакъла. След като вече е достигнал своята емоционална кулминация, той започва да преповтаря вече въведени образи, мотиви и идеи. Повторяемостта постепенно натежава, а темпото се забавя до степен, в която финалът губи част от силата на предходните си драматургични върхове. Това са моменти, в които постановката сякаш се доверява по-малко на вече постигнатото въздействие и изпада в излишна фрагментарност. Въпреки тези недостатъци „Малката Англия“ безспорно е спектакъл-събитие. Постановката впечатлява със своя визуален размах, силна актьорска игра и последователно изградена драматургия. Вярвам, че това ще се превърне в един от значимите спектакли през този сезон и варненската публика успя да се докосне до него.
Анита Ангелова завършва специалността „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като драматург на Театър “Българска армия” и публикува театрална критика в основни специализирани издания.