За „Последната нощ на Сократ“ и въпросите, които остават

Журналистката Таня Димова за фестивала като събитие и постановката на Съни Сънински „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, Театър 199.

За четвърта, а може би вече и пета година, имам усещането, че съм част от един много специфичен и магнетичен свят – света на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Тазгодишното издание започна изключително силно със спектакъла „Малката Англия“ – представление за любовта, която е недостижима, но жестоко бленувана, и мисля, че всички имахме нужда от подобно откриване на фестивала – за да бъдем отведени към въпроси, които така или иначе носим в себе си.

На втория фестивален ден имах възможността да гледам „Последната нощ на Сократ“ – спектакъл, който за мен беше титаничен. Не само заради присъствието на актьори като Ивайло Христов, Атанас Атанасов и Ирини Жамбонас, а най-вече заради силата на темата. Представлението поставя въпроси, които трудно могат да бъдат оставени пред вратата на театралната зала: кой съм аз, кой искам да бъда, защо съм тук, докъде могат да ме отведат собствените ми мисли? Дали понякога не е по-лесно да не мислим, защото мисълта може да бъде болезнена, дори разрушителна? Какво представлява обществото? Накъде вървим като хора? Какво е държавата, как се управлява тя и какво всъщност избираме ние? Кога правото ни на избор се превръща в действие – и защо действието е не по-малко важно от мисълта? Всички тези въпроси продължиха да ме държат часове след края на представлението. И вярвам, че ще останат с мен още дълго.

Именно това е едно от най-силните качества на „Варненско лято“ – подборът на спектакли, които не стоят изолирано един от друг, а сякаш градят обща картина. С всяка следваща среща напрежението се натрупва, темите се надграждат, а зрителят неусетно започва да усеща, че самият той е пораснал. Фестивалът оставя усещането, че не просто е хубаво да бъдеш в този живот, а че е важно да присъстваш в него осъзнато.

Темите през последните години като че ли стават все по-тежки. Може би защото и самият живот го предполага. Може би защото имаме все по-голяма нужда да поспрем за минута, да се огледаме – в себе си, в другия, в обществото, което създаваме. Имаме нужда от истинско общуване, защото твърде често то се превръща в говорене и никакво слушане. А именно такива спектакли ни карат отново да започнем да виждаме другия – и нас в него, и него в нас. Да се случи онова отражение, което прави срещата истинска.

Жаклин Добрева  работи по  материала. 

Leave a Reply

Your email address will not be published.