Журналистът Георги Тошев споделя своите впечатления от спектакъла „Влюбеният дирижабъл. Съдбата на поета“ по стихове от Иван Методиев, Добромир Тонев, Миряна Башева и Гриша Трифонов и спомени за тях. Композиция и текстове – Александър Секулов, режисьор е Диана Добрева, продукция на Драматичен театър „Николай. О. Масалитинов“ – Пловдив.

Много е трудно да съвместиш чистата поезия с документалната форма. Още по-трудно е, когато имаш ярки артистични индивидуалности, да създадеш хор от гласове, в които те да присъстват, но да са подчинени на общата тоналност. Смятам постигането на това в спектакъла за голям успех на целия екип. 

Диана Добрева се е доказала, че умее да естетизира не само думите, но и средата. В случая водещи са думите, защото в поезията те са най-важното, докато в документалното говорене, писане, снимане – водещи са фактите. И тази среща между фактите, думите, чистата поезия е голямата реабилитация на една пренебрегвана, когато е създавана, линчувана дори и донякъде забравена в днешни дни поезия. Намирането на тези автори, точно на тези стихове, създаването на една абстрактна, визуална и естетска среда, в която думите отекват по един много категоричен начин – всичко това е вплетено в една нова форма в съвременния театър. Ако проектът „Поетите“ през последните години зададе усещането, че стиховете не са просто един рецитал от миналото, а могат да звучат като театрална форма, то „Влюбеният дирижабъл“ продължава да показва, че поетичното слово може да носи образи. А театърът е преживяване с образи. Да, в театъра има и конфликти, има и действие, и тук всичко това е постигнато по един много автентичен начин. Когато от сцената има автентично говорене, то не може да не бъде преживяване. За мен ценността на този спектакъл е в колективното преживяване. Преживяването на актьорите, което се предава и заразява публиката. Във времето, в което живеем, колективното преживяване на живото изкуство е много голяма рядкост. Понякога дори класически текстове, класическа драматургия са поднесени толкова банално, че връзката между сцена и зрителна зала се прекъсва. В този ред на мисли смятам, в спектакъла на Пловдивския театър се постига едно колективно преживяване. Бях чувал, че е много добър, обаче в мен винаги говори и недоверчивият зрител, който докато не се убеди, не вярва. Тази вечер аз имах своето лично преживяване и преоткрих стиховете на Иван Методиев, които не са лесни. Те са груби. При Миряна Башева например, без да ги съпоставям, има много по-голяма образност и типично женска чувственост. Докато при Методиев има една прикрита чувствителност. Когато тези думи звучат по този начин от всеки един от актьорите, колективната памет, колективното преживяване е събудено и се превръща в много лично преживяване – отключва се емоционалната памет на отделните зрители и всеки си разговаря по своя начин със стиховете и с думите. 

Постижение е също така, че спектакълът реабилитира българския език по един наистина много ценен, семпъл начин. Без излишни ефекти, защото думите нямат нужда да бъдат опаковани в ефектни опаковки, а имат нуждата да бъдат чути. Това е един спектакъл, който не само чуваме, но и преживяваме. 

Анита Ангелова работи по материала.