Анита Ангелова разговаря с актрисата Алена Вергова за ролята ѝ на Евридика в едноименния спектакъл по пиесата от Жан Ануи с режисьор Иван Урумов, Театър „Българска армия“ – част от основната програма на фестивала.

Вие сте  отскоро част от трупата на Театър „Българска армия“ . Какво беше първото усещане, когато разбрахте, че ще играете ролята на Евридика в пиесата от Жан Ануи? 

Трябваше ми време, за да осъзная какво точно се случва. Почувствах едновременно огромно притеснение, но и безапелационен кеф, както и топлина. Това, което силно ме въодушеви, беше, че ще играя една жестока жена. Тя не е тийнейджърка, а палитра от неща, които не бях сигурна как ще поема. Имах огромен интерес и чувство за отговорност, защото това е образ, който всички знаят. 

Има ли нещо, което ви свързва с образа на Евридика? Кои елементи в него ви помогнаха да изградите ролята?

Да, определено има прилики. Евридика говори много, също като мен, но разликата е, че тя не губи мисълта си. Още по време на репетициите Иван Урумов ми казваше: „Това си ти, просто го пусни!“. Аз имам доста голям проблем със самонаблюдението и това ме караше да се спирам на всяка крачка. Той ми казваше, че в момента, в който се пусна и пробвам, ще видя, че всичко ще се получи, защото аз съм като нея. Каза ми да не бягам от себе си. За мен това е роля на истинска жена, което ме изправи пред голямо предизвикателство и страх. Тази роля малко или много ме направи жена в живота. 

Пиесата разглежда силата на любовта между двама души. Според вас Евридика влюбва ли се истински в Орфей или по-скоро се влюбва в усещането за свобода, което той ѝ дава? 

За мен тези две неща са неразривно свързани. Ако изходим от човешка гледна точка, за да се влюбиш в човека, първо се влюбваш в свободата, която той ти дава. За Евридика Орфей се явява като качулка, под която могат да се скрият само те двамата. Тя първоначално се влюбва в неговата музика. Честно да си призная и аз бих се влюбила в музиката на някого. Според мен тя наистина се възхищава на неговата цигулка, а това само по себе си променя всичко. Някак всичко спира. Смятам, че в края на пиесата тя е най-влюбена в него, защото той е единственото ѝ спасение и възможност тя да бъде жива. На нея наистина ѝ се живее и именно за това е много тъжно, че накрая я убива от ревност. За мен тя първоначално се влюбва в някаква представа и изобщо не знае какво ѝ се случва. Именно затова започва да пелтечи. Човек много късно осъзнава любовта и съумява да говори за нея. От моя гледна точка тя го обича, от нейна гледна точка също, но по-късно осъзнава, че тя не е това, което той описва. Тогава се появява страхът у нея. 

Смятате ли, че любовта им е невъзможна в света, в който живеят, и че именно затова трябва да премине през смъртта, за да разгърне пълния си потенциал? 

Орфей е всичко онова, което Евридика не е. Това я плаши и тя осъзнава, че не е готова, че нещата не са толкова прости. За мен любовта трябва да бъде много проста. Тяхната любов не е възможна и стигаме до извода, че така е трябвало да стане. Смятам, че има нещо много красиво в това човек да избере смъртта заради любовта си към друг.

Евридика бяга от фалшивите хора, които я заобикалят. Като млад артист смятате ли,  че много хора от нашето поколение усещат същото – че живеят сред неискреност и искат да избягат? 

Да, наистина смятам така. За жалост, в днешно време социалното лицемерие е неизбежна част от живота ни. Превърнало се е в закоравяло ежедневие, което няма как да се избегне. Понякога и на мен ми се иска да избягам.  Не понасям лъжите. За мен те изобразяват страх от истината и от това да си признаеш, което е абсолютно безсмислено. Много по-лесно е да излъжеш и да запазиш истината за себе си или за някой друг. Много по-лесно е да се скриеш зад стената или в случая Евридика избира да се скрие под качулката. 

Дори когато между Орфей и Евридика проблесне искрица истина и любов, това не ги спасява, а води до разруха. 

Да, от страх, защото е много по-лесно да избягаш от проблема. Въпреки че според мен Евридика не осъзнава това. Аз като имам проблем, го отлагам. И не само аз, доста хора избират да избягат от проблема, защото си мислят, че като си тръгнат, той ще остане на мястото, на което са го оставили, а всъщност той бяга след тях – като сянка.  

Бихте ли разказали за сцената, в която Орфей и Евридика не бива да се поглеждат? Каква е спецификата ѝ и как се подготвихте за нея? 

За мен в цялото представление няма лесна сцена, но тази е наистина особена. Добре че имам чудесен партньор в лицето на Владимир Матеев. В нея двамата се обръщаме един към друг, като това завъртане е в темпо, но не е ритмично. Всеки път ми се иска да не знам кога той ще тръгне да се обръща към мен. Винаги го усещам повече със сетивата и периферното си зрение. Когато усетя, че Владимир започва да се обръща, и аз се обръщам. С времето разбрах, че най-искрено е първо да гледам към земята – защото той може вече да е погледнал към мен и ако се срещнем очи в очи, театралната условност ще се разруши и действието преждевременно ще прекъсне. Винаги много се притеснявам за тази сцена. Смятам, че продължаваме да постигаме това, което трябва. След монолога на Евридика, който завършва с думите: „Остави ме да живея, Орфей, моля те, толкова ми се живее!“, аз се обръщам. В мига, в който погледът ми срещне този на Орфей (и когато на пода падат монетите му), ужасно много ми се иска да заплача. Този момент е много болезнен, защото сякаш си на ръба: буквално на косъм от това да останеш жив с човека, когото обичаш, а всичко се срутва за частица от секундата. 

Какво е значението на тази пиеса за съвременния зрител? Какво послание носи тя днес? 

Много е хубаво да можеш да поканиш с удоволствие някого на театър. Имала съм моменти, докато съм била студентка, да участвам в неща, в които не се чувствам особено сигурна и не ми е харесвало това, което играя. В Театър „Българска армия“ това никога не ми се е случвало. Но наистина е много хубаво да поканиш някого и накрая да ти зададе въпроса „Защо?“ и ти да му кажеш: „Позволи си да се влюбиш. Ела“. Това за мен е зверски красиво. В рамките на час и половина двама души порастват пред очите на публиката. В началото срещата им е почти детска. Случайната среща и случайния поглед са толкова детски и чисти, като любов. После Орфей и Евридика много рязко порастват и осъзнават нещата от живота. На сцената се сблъскват различни поколения и различна любов. Виждаме живота, смъртта, любовта, омразата. Виждаме много страх, но и готовност да се бориш за любовта. Нашият спектакъл има много повече въпроси, отколкото отговори, и те кара да мислиш. Аз като зрител обичам да ходя на театър, който ме кара да мисля. Много съм щастлива, че имаме възможността да караме хората да се замислят. 

Гледайте „Евридика“ на 3 юни от 19:30 ч., Драматичен театър – Основна сцена.